Но не съжаляваше. В нито един момент. Лъкът беше лек и абсолютно точен. Макар и не особено дълъг, той криеше в жилавите си рамене страхотна сила. Снабден с прикрепена за прецизно извитите грифове конопено-копринена тетива, при опън двайсет и четири цала даваше сила петдесет и пет фунта. Наистина, съществуваха лъкове, които дават дори осемдесет, но Милва смяташе това за прекалено. Изстреляната от китовия й лък петдесет и пет фунтова стрела изминаваше двеста стъпки за времето между два удара на сърцето, а на сто крачки запазваше достатъчно сила, за да повали елен или да прониже човек без броня. Милва рядко ловуваше животни, по-едри от елен, или тежковъоръжени хора.
Пеперудата отлетя. Сипките продължаваха да пеят в храстите. И все така нищо не попадаше на мушката й. Милва облегна рамо върху дънера на един дъб и потъна в спомени. Просто така, за да убие времето.
Първата й среща с вещера беше през юли, две седмици след събитията на остров Танед и избухването на войната в Дол Ангра. Милва се връщаше в Брокилон след почти двайсетдневно отсъствие, начело на остатъците от ударен отряд на Scoia’tael, разгромен в Темерия, при опита му да се прехвърли в обхванатия от война Аедирн. „Катериците“ възнамеряваха да се присъединят към въстанието, вдигнато от елфите в Дола на Блатхан. Не успяха и ако не беше Милва, нищо нямаше да остане от тях. Но попаднаха на Милва и така намериха убежище в Брокилон.
Веднага след пристигането й я уведомиха, че Аглайс я очаква спешно в Кол Серай. Милва се поучуди. Аглайс беше начело на брокилонските лечителки, а дълбоката, пълна с горещи извори и пещери котловина Кол Серай беше мястото, където се изцеляват болните.
Обаче откликна на призива, убедена, че става въпрос за някой лекуващ се елф, който с нейна помощ иска да се свърже със своя отряд. А когато видя ранения вещер и се досети за какво става въпрос, изпадна в същински бяс. Изскочи от пещерата с развяващи се коси и изля целия си гняв върху Аглайс.
— Той ме видя! Видя лицето ми! Разбираш ли колко опасно е това за мен?!
— Не, не разбирам — отговори студено лечителката. — Това е Gwynbleidd, вещерът. Приятел на Брокилон. Той е тук от четиринайсет дни, от новолуние. И ще мине още известно време, преди да е в състояние да стане и да ходи нормално. Нуждае се от вести от света, от близките си. Само ти можеш да му ги осигуриш.
— Вести от света? Да не си полудяла, дивожено? Знаеш ли какво става сега по света, извън границите на твоята спокойна гора? В Аедирн бушува война! В Бруге, в Темерия и в Редания цари хаос, същински пъкъл, голям лов! Тези, които са започнали метежа на Танед, са преследвани навсякъде! Навсякъде е пълно с шпиони и an’givare, достатъчна е една необмислена дума, да си изкривиш устата, когато не трябва, и палачът вече е нагорещил желязото в стаята за изтезания. А аз какво — да ходя да шпионирам, да разпитвам, да събирам вести? Да си рискувам главата? И за кого? Заради някакъв полумъртъв вещер? Какъв ми е той, да не ми е брат или сват? Ти си се побъркала, Аглайс!
— Ако имаш намерение да продължиш да крещиш — прекъсна я спокойно дриадата, — да отидем по-навътре в гората. Той се нуждае от спокойствие.
Милва погледна неволно към изхода на пещерата, в която преди малко беше видяла ранения. „Мъжага е — помисли си тя, — макар че е слаб, само кожа и кости… Косата му е бяла, но коремът му е плосък като на юноша, личи си, че го е направил с труд, а не със свинско и бира…“
— Той е бил в Танед. — Това беше твърдение, а не въпрос. — Бунтовник.
— Не знам — сви рамене Аглайс. — Ранен е. Нуждае се от помощ. Останалото не е моя работа.
Милва възмутено махна с ръка. Лечителката беше известна с това, че разговаря с неохота. Но Милва вече беше успяла да чуе съобщенията на дриадите от източните граници на Брокилон, така че знаеше всичко за събитията отпреди две седмици. За магьосницата с тъмночервени коси, появила се в Брокилон насред магическо изригване, за ранения със счупени ръка и крак, когото беше домъкнала в гората и който се беше оказал вещерът, познат на дриадите като Gwynbleidd, Белия вълк.
Дриадите разказваха, че в началото не са знаели какво да правят. Облятият в кръв вещер ту крещял, ту губел съзнание, Аглайс му правела временни превръзки, магьосницата ругаела. И плачела. Това последното Милва не го вярваше — та кой е виждал магьосница да плаче? А после дошла заповедта от Дуен Канел, Среброоката Еитне, господарката на Брокилон. Магьосницата да бъде пусната, а вещерът да бъде лекуван.