— Ще се наложи да тъгуваш още известно време. — Вещерът се обърна върху седлото. — Може би страданията ти ще бъдат смекчени от новината, че и аз тъгувам мъничко по цивилизацията. Нали знаеш, че стоях в Брокилон точно трийсет и шест дни. И нощи, по време на които романтичната природа ми изстудяваше задника, пълзеше по гърба ми и оросяваше носа ми… Пфу! Гадост! Няма ли най-накрая да престанеш с капризите, проклета кобило?
— Хапят я конските мухи. Гадините са станали ожесточени и кръвожадни, както винаги преди буря. На юг гърми и просвятква все по-често.
— Забелязах. — Вещерът погледна небето, удържайки разтанцувалата се кобила. — Вятърът също стана различен. Лъха на море. Времето ще се променя, определено. Да вървим. Подкарай този охранен скопец, Лютиче.
— Конят ми се казва Пегас.
— Че как иначе. Знаеш ли какво? Моята елфическа кобила също трябва да я кръстим някак. Хм…
— Може би Плотка? — пошегува се трубадурът.
— Плотка — съгласи се вещерът. — Добре.
— Гералт? — Да?
— Имал ли си в живота си кон, който да не се е казвал Плотка?
— Не — отговори вещерът след кратък размисъл. — Не съм имал. Подкарай кастрирания си Пегас, Лютиче. Чака ни дълъг път.
— Наистина — промърмори поетът. — Нилфгард… Колко мили са дотам, според теб?
— Много.
— Ще стигнем ли до зимата?
— Ще стигнем първо до Верден. Там ще обсъдим… някои въпроси.
— Какви? Нали не смяташ да се отървеш от мен? Ще те придружавам! Така реших!
— Ще видим. Нали ти казах, трябва да стигнем до Верден.
— А далеч ли е? Познаваш ли този район?
— Познавам го. При водопада Кеан Трейс сме, пред нас има едно място, което се нарича Седмата миля. А тези възвишения отвъд реката са Совините хълмове.
— А ние яздим на юг, надолу по течението? Лента се влива в Яруга някъде в района на крепостта Бодрог…
— Да, ще вървим на юг, но по онзи бряг. Лента завива на запад, ние ще тръгнем през горите. Искам да се доберем до мястото, наричано Дришот, тоест Триъгълника. Там се събират границите на Верден, Бруге и Брокилон.
— А оттам?
— Към Яруга. И към устието. Към Цинтра.
— А после?
— После ще видим. Ако това изобщо е възможно, накарай безполезния си Пегас да върви малко по-бързо.
Пороят ги застигна, докато минаваха през брода и бяха насред реката. Отначало задуха силен вятър, който със същински ураганни пориви развяваше косите и наметалата им и дереше лицата им с носените от него листа и клонки, изтръгнати от крайбрежните дървета. Те подкараха конете с викове и удари с петите и се понесоха през разпенената вода към брега. Когато вятърът внезапно утихна, видяха движещата се към тях стена на дъжда. Повърхността на Лента побеля и закипя, сякаш някой хвърляше от небето в реката милиарди оловни топченца.
Преди да успеят да се измъкнат на брега, целите подгизнаха. Бързо се скриха в гората. Короните на дърветата образуваха над главите им плътен зелен покрив, но това не беше покрив от онези, способни да ги предпазят от такъв порой. Дъждът бързо изпокъса и наведе листата, след минута в гората валеше не по-слабо, отколкото и на открито.
Увиха се в наметалата си, вдигнаха качулките. Между дърветата се възцари мрак, разкъсван само от все по-често проблясващите светкавици. Постоянно се чуваха гръмотевици, продължителни и оглушителни. Плотка се плашеше, тропаше с копита и танцуваше. Пегас запазваше невъзмутимо спокойствие.
— Гералт! — кресна Лютичето, опитвайки се да надвика поредния гръм, влачещ се из гората като гигантска каруца. — Хайде да спрем! Да се скрием някъде!
— Къде? — извика Гералт в отговор. — Язди!
И продължаваха да яздят.
След известно време дъждът видимо отслабна, вятърът зашумя отново в короните на дърветата, трясъците на гръмотевиците престанаха да режат слуха им. Излязоха на пътечка сред гъст елшак. После на поляна. На нея се издигаше гигантски бук, а под короната му, върху дебел и широк килим от кафяви листа и жълъди, стоеше фургон с впрегнати в него две мулета. Коларят на капрата се целеше право в тях с арбалет. Гералт изруга. Една гръмотевица заглуши думите му.
— Свали арбалета, Колда — каза нисък човек със сламена шапка, като се извърна от ствола на бука, подскачайки на един крак, и закопча панталона си. — Не чакаме тези. Но и те са клиенти. Не плаши клиентите, Колда. Нямаме много време, но винаги ще успеем да потъргуваме.
— Какво е това, по дяволите? — промърмори Лютичето зад гърба на Гералт.
— Приближете се, господа елфи! — извика човекът с шапката. — Не се бойте, аз съм свой човек. N’ess a tearth! Va, Seidhe. Caedmil! Аз съм свой, разбираш ли, елфе? Ще потъргуваме ли? Хайде, елате тук, под бука, тук не вали толкова!