— N’ess tedd — каза той, опитвайки се да спази напевния акцент. — Tearde. Mireann vara, va’en vort. Ще се върнем с отряда, тогава ще търгуваме. Ell’ea? Разбра ли, Dh’oine?
— Разбрах — изплю се хевкарът. — Разбрах, че сте голтаци — искате да вземете стока, а нямате налични. Махайте се оттук, и не се връщайте, защото имам среща тук с важни личности. По-добре да не им попадате пред очите. Изчезвайте…
Сепна се, чувайки пръхтенето на кон.
— Ох, по дяволите! — извика той. — Късно е вече! Те са тук! Главите под качулките, елфи! Не мърдайте и да не сте издали нито звук! Колда, тъпак такъв, свали арбалета, по-живо!
Шумът от дъжда, грохотът на гръмотевиците и килимът от листа заглушаваха потропването на копитата, благодарение на което на конниците им се удаде да се приближат незабележимо и да обкръжат бука мигновено. Това не бяха Scoia’tael. „Катериците“ не носеха брони, а осмината обградили бука конници проблясваха със залетите от дъжда метални шлемове, нараменници и ризници.
Единият от конниците бавно се приближи, извиси се като планина над хевкарите. Самият той беше с нормален ръст, но седеше върху могъщ боен жребец. Защитените от бронята рамене бяха покрити с вълча кожа, лицето му беше прикрито от шлем с широк, издаден напред наносник, стигащ до долната му устна. Непознатият стискаше в ръка страховито изглеждащ наджак15.
— Ридо! — извика той хрипливо.
— Фаоилтиарна! — отговори търговецът с леко треперещ глас.
Конникът се приближи още повече, наведе се в седлото. Водата течеше на струи върху стоманения наносник и падаше право върху зловещо блестящото острие на наджака.
— Фаоилтиарна! — повтори хевкарът, покланяйки се до кръста. Той свали шапката си и дъждът мигновено прилепи към черепа му редките му коси. — Фаоилтиарна! Свой съм, знам и паролата, и отговора… Изпраща ме Фаоилтиарна, Ваше Височество… Чакам тук, както беше уговорено…
— А тези какви са?
— Моят ескорт — хевкарът се поклони още по-ниско. — Този и елфите…
— Пленникът?
— На фургона. В ковчег.
— В ковчег?! — Крясъкът на конника с наджака беше заглушен частично от гръмотевица. — Това няма да ти се размине! Господин Де Ридо ясно нареди пленникът да бъде доставен жив!
— Ама той е жив, жив е! — побърза да го увери търговецът. — Както беше наредено… Сложихме го в ковчег, но е жив… Не беше моя идея това с ковчега, Ваше Височество… Фаоилтиарна беше…
Конникът чукна с наджака по стремената, даде знак. Трима конници скочиха от седлата и свалиха платнището от фургона. Когато хвърлиха на земята седлата, чуловете и сноповете стрели, при светлината на една мълния Гералт наистина видя ковчег от наскоро отсечено борово дърво. Обаче не се вгледа особено внимателно. Чувстваше изтръпване и хлад по върховете на пръстите си. Вече знаеше какво ще се случи след малко.
— Как така, Ваше Височество? — изрече хевкарът, гледайки разхвърляните по мократа почва стоки. — Защо изхвърляте стоката ми от фургона?
— Купувам всичко. Заедно с впряга.
— Ааа. — Върху обраслата с четина муцуна на търговеца се появи сладостна усмивка. — Това е друго нещо. Ще излезе… Нека да помислим… Петстотин, с позволение на Ваше благородие, ако е в темерийска валута. Ако е във вашите флорени — четирийсет и пет.
— Толкова евтино? — изсумтя конникът, отвратително усмихвайки се иззад наносника. — Приближи се.
— Внимавай, Лютиче — прошепна вещерът, незабележимо разкопчавайки наметалото си.
Прозвуча гръм. Хевкарът се приближи към конника, наивно разчитайки да направи най-голямата търговска сделка в живота си. И това наистина беше сделката на живота му — може би не най-добрата, но със сигурност последната. Конникът се надигна на стремената и със замах заби наджака в оплешивялото му теме. Търговецът падна, без да издаде нито звук, и се замята; размахващите му се ръце заораха в мокрия килим на листата. Някой от вилнеещите във фургона метна въже през шията на коларя и го стегна, друг подскочи и го намушка с кама.
Един от конниците рязко вдигна арбалета си, целейки се в Лютичето. Но Гералт вече държеше в ръцете си меча, изхвърлен от фургона на хевкара. Той хвана оръжието за средата на острието и го хвърли като копие. Стрелецът, с пробито тяло, се стовари от коня, все още с израз на безкрайно изумление върху лицето.
— Бягай, Лютиче!
Лютичето подскочи към Пегас и с див скок се озова върху седлото. Но скокът се оказа прекалено див, а поетът — недостатъчно ловък. Той не успя да се задържи горе и се стовари на земята от другата страна на коня. Това му спаси живота — острието на меча на нападналия го конник разсече въздуха над ушите на Пегас. Скопецът се изплаши и се вдигна на задните си крака, събаряйки нападателя от коня му.
15
Наджак — средновековно оръжие, използвано за пробиване на доспехи. Състои се от дръжка и метален накрайник, който от едната си страна има острие, а от другата — плоска повърхност. — Б.пр.