— Не мисля — поклати глава Гералт. — Бяха дошли за друго.
— За какво?
— За това — посочи той лежащия във фургона, потъмнял от водата ковчег от борово дърво.
Дъждът поутихна, гръмотевиците бяха престанали. Бурята се изместваше на север. Вещерът вдигна захвърления върху листата меч, скочи върху каруцата и изруга тихо, защото болката в коляното му напомни за себе си.
— Помогни ми да го отворим.
— Какво, мъртвеца ли искаш да… — Милва се сепна, виждайки пробитите в капака отвори. — По дяволите! Хевкарът е държал вътре някой жив?
— Някакъв пленник. — Гералт прихвана капака. — Хевкарът чакаше тук нилфгардците, за да им го предаде. Размениха парола и отговор…
Капакът със скърцане се вдигна нагоре, разкривайки човек с парцал в устата, чиито ръце и крака бяха завързани с ремъци за страничните стени на ковчега. Вещерът се наведе. Вгледа се внимателно. И още веднъж, още по-внимателно. И изруга.
— Я гледай ти! — изрече той провлачено. — Това се казва изненада. Кой би предположил?
— Познаваш ли го, вещерю?
— Срещали сме се — усмихна се с неприязън Гералт. — Прибери ножа, Милва. Не му режи ремъците. Изглежда, това си е вътрешен нилфгардски проблем. Не бива да се намесваме. Да го оставим, както си е.
— Добре ли чух? — обади се иззад гърбовете им Лютичето. Той беше все още блед, но любопитството надделяваше над другите емоции. — Искаш да оставиш в гората завързан човек? Досещам се, че си разпознал някого, с когото сте били врагове, но нали това е пленник, по дяволите! Щяха да го предадат на хора, които ни нападнаха и едва не ни убиха. Той е враг на нашите врагове…
Млъкна, виждайки как Гералт изважда нож от джоба на ботуша си. Милва се изкашля тихо. Тъмносините очи на завързания човек, които до момента бяха затворени, за да се предпазят от дъждовните капки, се разшириха. Гералт се наведе и разряза ремъка на лявата му ръка.
— Виж, Лютиче — каза той, като хвана пленника за китката и вдигна ръката му. — Виждаш ли този белег на дланта? Цири го направи. На остров Танед, преди месец. Това е нилфгардец. Беше дошъл на Танед специално, за да отведе Цири. Тя го рани, за да се спаси от похищение.
— Нещо не ми се връзва — промърмори Милва. — Ако този е искал да отвлече твоята Цири от острова и да я предаде на нилфгардците, как е попаднал в този ковчег? Защо хевкарът искаше да го предаде точно на нилфгардците? Измъкни парцала от устата му, вещерю. Може би ще ни каже нещо?
— Нямам никакво желание да го слушам — отвърна глухо вещерът. — Още отсега ме сърби ръката да го сръгам, както си лежи и се пули. Едвам се сдържам. А ако отгоре на всичко и заговори, няма да мога да се сдържа. Не ви казах всичко за него.
— Не се сдържай тогава — сви рамене Милва. — Сръгай го, щом като е такъв злодей. Само че по-бързо, защото времето си тече. Казах ти, че всеки момент може да се появят още нилфгардци. Отивам за коня си.
Гералт се изправи, пускайки ръката на завързания. Той веднага измъкна парцала от устата си и се изплю. Но не се обади. Вещерът хвърли ножа върху гърдите му.
— Не знам за какви грехове са те затворили в този сандък, нилфгардецо — каза той. — И не ме интересува. Оставям ти тази кама, освободи се сам. И ако щеш, чакай тук своите или бягай в гората — твоя си работа.
Пленникът мълчеше. Сега, пъхнат в дървения сандък и завързан, той изглеждаше още по-жалък и беззащитен, отколкото на Танед, а там Гералт го беше видял на колене, в локва кръв, ранен, треперещ от страх. А и сега изглеждаше доста по-млад. Вещерът не би му дал повече от двайсет и пет години.
— Подарих ти живота на острова — добави Гералт. — Подарявам ти го и сега. Но за последен път. При следващата ни среща ще те заколя като куче. Запомни това. Ако ти се прииска да уговориш хората си да ни преследват, вземи ковчега със себе си. Ще имаш нужда от него. Да вървим, Лютиче.
— Хайде, по-бързо! — извика Милва, връщайки се в галоп от водещата на запад пътека. — Но не натам! В гората, по дяволите, в гората!
— Какво е станало?
— Откъм Лента идват куп конници. Нилфгардци! Какво зяпате? По конете, докато не са ни обкръжили.
Боят за селото продължаваше вече един час, а краят му все още не се виждаше. Пешаците, отбраняващи се иззад каменните стени, огради и барикади от натрупани каруци, вече бяха отблъснали три атаки на конниците, настъпващи откъм бента. Ширината на бента не позволяваше на конниците да организират фронтален натиск, а отбраняващата се пехота имаше възможност да уплътнява отбраната. В резултат вълната от конници всеки път се разбиваше в барикадата, иззад която отчаяните, но ожесточени пешаци обсипваха плътните редове на конниците със стрели от лъкове и арбалети. Обстрелваната кавалерия се събираше накуп и тогава защитниците започваха бърза контраатака, размахвайки брадви, гизарми и бойни вериги. Конницата отстъпваше към езерата, изоставяйки труповете на хората и конете, а пехотинците отново се скриваха зад барикадата и обсипваха врага с ругатни. След известно време конницата възстановяваше реда и атакуваше отново.