Милва говореше все по-високо, а накрая почти крещеше. Не само от гняв, но и за да надвика надигащия се тътен. Долу ревяха десетки, може би и стотици гърла. Започваше поредната атака срещу бругенските пешаци. Но сега от две посоки едновременно. Облечените със сини туники с шахматни квадратчета на гърдите верденци галопираха отпред, а иззад езерцата в стремителна атака към фланга на защитниците потегли отряд конници с черни наметала.
— Нилфгардци — подхвърли кратко Милва.
Сега пехотата от Бруге нямаше никакви шансове да устои. Кавалерията проникна през загражденията и моментално разпръсна защитниците с мечовете си. Знамето с кръста падна. Част от пехотинците хвърлиха оръжието и се предадоха, друга част се опитаха да избягат към гората. Но оттам излетя трети отряд — облечени разнородно лековъоръжени конници.
— Scoia’tael — каза Милва, изправяйки се. — Сега разбра ли какво става, вещерю? Осъзна ли най-накрая? Нилфгард, Верден и „катериците“ заедно. Война. Като в Аедирн преди месец.
— Това е рейд — поклати глава Гералт. — Грабителски набег. Само конница, никаква пехота…
— Пехотата превзема фортове и крепости. Откъде мислиш, че се вдига целият този дим? От цехове за опушване на месо?
От долу, откъм селото, до тях долитаха дивите, отчаяни вопли на бегълците, догонвани и убивани от „катериците“. От покривите се вдигна дим и огън. Силният вятър беше подсушил сламата след сутрешния порой, пожарът мигновено се прехвърляше към съседните къщи.
— Ето — промърмори Милва, — нищо няма да остане от селото. А тъкмо се бяха оправили от онази война. Две години го строиха с пот на челото, а ще изгори за два часа. Изводът трябва да е ясен!
— И какъв е? — попита рязко Гералт.
Тя не отговори. Димът от горящото село се издигаше нависоко, добра се до ръба на пропастта и над него, режеше очите им, накара ги да пуснат сълзи. Откъм пожара долетяха викове. Лютичето изведнъж пребледня като платно.
Пленниците бяха събрани накуп и обкръжени. По заповед на един рицар с шлем, украсен с пера, конниците се заеха да съсичат невъоръжените хора. Конете стъпкваха падащите. Кръгът се стесняваше. Виковете, долитащи до върха на пропастта, вече не приличаха на човешки гласове.
— И ние ще тръгнем на юг? — попита поетът, гледайки многозначително вещера. — През пожарите? Там, откъдето идват тези касапи?
— Струва ми се — отговори Гералт след кратка пауза, — че нямаме избор.
— Имаме — каза Милва. — Мога да ви преведа през горите отвъд Совините хълмове и обратно до Кеан Трайс. В Брокилон.
— През пламтящите гори? През огъня, от който едва избягахме?
— По-сигурно е, отколкото пътя на юг. До Кеан Трайс има само четиринайсет мили, а аз знам пътя.
Вещерът гледаше надолу, към загиващото в огъня село. Нилфгардците вече се бяха справили с пленниците, конниците се строяваха в походна колона. Пъстрата дружина на Scoia’tael тръгна по пътя, водещ на изток.
— Аз няма да се върна — отговори Гералт рязко. — Но отведи Лютичето до Брокилон.
— Не! — запротестира поетът, макар и лицето му още да не си беше възвърнало нормалния цвят. — Идвам с теб.
Милва махна с ръка, вдигна колчана и лъка си, направи крачка към конете, и неочаквано се обърна.
— По дяволите! — изсумтя тя. — Твърде дълго и твърде често съм спасявала елфите от гибел. Сега вече изобщо не мога да гледам как някой загива. Ще ви изпратя до Яруга, откачени тъпаци. Само че не по южния, а по източния път.
— Там гората също гори.
— Ще ви преведа през огъня. Свикнала съм.
— Не си длъжна да правиш това, Милва.
— Вярно, че не съм длъжна. Хайде, на седлата! Да тръгваме най-накрая!
Не стигнаха далеч. Конете се придвижваха с усилие в гъсталака и по обраслите с храсти пътеки, а те не се осмелиха да използват пътищата — отвсякъде долиташе тропот и грохот от преминаващи войски. Мракът ги застигна насред обрасла с храсти падина и там се спряха да нощуват. Дъждът беше спрял. Небето беше светло от пожарите.
Намериха сравнително сухо място, приседнаха, увиха се с наметалата и чуловете. Милва отиде да разузнае наоколо. Веднага щом тя се отдалечи, Лютичето даде воля на дълго сдържаното любопитство, което събуждаше в него брокилонската жена-войн.
— Девойката е като сърничка — мърмореше той. — Върви ти на такива запознанства, Гералт. Стройна и красива, не върви, а танцува. Малко е тесничка в бедрата за моя вкус, и широчка в раменете, но си е жена на място… Двете ябълчици отпред, иха… Направо ще й се пръсне ризата…
— Млъкни, Лютиче.
— По пътя стана така, че случайно я докоснах — продължи замечтано поетът. — Казвам ти, бедрата й са като мрамор. Да, не си скучал през този месец в Брокилон…