Милва, която в този момент се връщаше от разузнаването, чу театралния шепот и забеляза погледа на Лютичето.
— За мен ли бърбориш, поете? Какво се пулиш в мене, веднага щом се обърна? Да не ме е нацвъкала някоя птица по гърба?
— Не можем да се начудим на уменията ти като стрелец — ухили се до зъби Лютичето. — Мисля, че на състезание по стрелба не би имала конкуренти.
— Дърдорко.
— Чел съм — Лютичето погледна многозначително Гералт, — че най-добрите жени-стрелци могат да се намерят сред зериканките, в степните кланове. Някои като че ли си отрязват лявата гръд, за да не им пречи да опъват лъковете. Разправят, че бюстът пречи на тетивата.
— Това сигурно го е измислил някой поет — прихна Милва. — Те си седят и си измислят небивалици, топят си перото в нощното гърне, а глупавите хора им вярват. Какво, да не би да се стреля с гърдите? Тетивата се опъва до устните, в странична стойка, ето така — нищо не й пречи. Приказките за някакво рязане са глупости, измислици на празноглавци, които не мислят за други неща, освен за женски гърди.
— Благодаря ти за признателните думи за поетите и поезията. И за лекцията за стрелбата с лък. Хубаво оръжие е лъкът. Знаете ли какво? Мисля, че точно в тази посока ще се развива военната наука. В бъдещите войни битките ще се водят от разстояние. Ще изобретят такива далекобойни оръжия, че противниците ще могат да се избиват взаимно, без да се виждат!
— Глупости… — оцени накратко Милва. — Лъкът е хубаво нещо, но войната е мъж срещу мъж, на един меч разстояние, и по-силният отсича главата на по-слабия. Винаги е било така и винаги ще бъде така. А ако престане, това ще е и краят на войните. А сега видя как се воюва. В онова село при дигата. Какво съм ти заразправяла и аз. Отивам да поогледам. Конете пръхтят, сигурно наблизо се върти някой вълк…
— Като сърничка е! — Лютичето я съпроводи с поглед. — Хм… Обаче като стана въпрос за селото при дигата и онова, което Милва ти каза, когато седяхме при пропастта… Не мислиш ли, че поне отчасти беше права?
— За кое?
— Относно… Цири — леко се запъна поетът. — Нашата красива и бързо стреляща приятелка, изглежда не е проумяла същността на отношенията ти с Цири, и мисли, както ми се струва, че смяташ да си съперничиш с нилфгардския император за ръката й. Че това е истинският мотив за похода ти до Нилфгард.
— Определено в това си схващане изобщо не е права. А в какво е права?
— Почакай, не се горещи. Но погледни истината в очите. Ти приюти Цири и се смяташ за неин опекун. Но нали тя не е обикновена девойка. Тя е кралска дъщеря, Гералт. На нея, каквото и да си говорим, й е писано да се възкачи на трон. Дворец. Корона. Разбира се, не знам дали нилфгардски. Не знам дали Емхир е най-добрият съпруг за нея…
— Точно така. Не знаеш.
— А ти знаеш ли?
Вещерът се уви с чула.
— Ясно, приближаваш се до извода — каза той. — Но не си прави труда — знам какъв е този извод. Няма смисъл да спасяваме Цири от съдбата, писана й по рождение. Защото спасената Цири може да нареди на лакеите си да ни изхвърлят по стълбите. Така че да я оставим на мира. Нали?
Лютичето отвори уста, но Гералт не му позволи да се обади.
— Девойката — каза той с все по-силно изменящ се глас — не е хваната от дракон или зъл вълшебник, не са я похитили пирати за откуп. Не седи в кула, килия или клетка, не я изтезават и не я морят с глад. Точно обратното — спи на дамаски, яде със сребърни прибори, облечена е с коприна, окичена е с бижута, всеки момент ще я короноват. Накратко казано, тя е щастлива. А някакъв вещер, когото някога злата съдба е поставила на пътя й, е замислил да разруши щастието й, да го стъпче с изпокъсаните си обувки, наследени от някакъв елф. Така ли?
— Нямах предвид това — промърмори Лютичето.
— Той не говореше на теб. — Милва неочаквано изникна от мрака и след кратко колебание седна до вещера. — Това се отнасяше за мен. Моите думи го засегнаха така. Казах ги от яд, без да мисля… Прости ми, Гералт. Знам какво е да ти бъркат в незаздравяла рана. Не се гневи. Няма да се повтори. Ще ми простиш ли? Или трябва да направя още нещо, за да ми простиш?
Без да чака отговор или разрешение, тя го прегърна силно и го целуна по бузата. Той я прегърна през рамото.
— Приближи се — изкашля се той. — И ти също, Лютиче. Заедно… ще ни бъде по-топло.
Мълчаха дълго. По светлото от отблясъците небе пробягваха облаци, засланяйки блещукащите звезди.
— Искам да ви кажа нещо — обади се най-накрая Гералт. — Но се закълнете, че няма да се смеете.
— Казвай.
— Имах странни сънища. В Брокилон. Отначало си мислех, че бълнувам. Че нещо не съм наред с главата. Разбирате ли, в Танед здравата ме удряха по главата. Но няколко нощи сънувах един и същ сън. Постоянно. Един и същ.