Лютичето и Милва мълчаха.
— Цири — продължи той след малко — не спи в дворец под брокатен балдахин, а минава на кон през някакво прашно село… Селяните я сочат с пръст. Наричат я с име, което не знам. Лаят кучета. Тя не е сама. Там има и други. Някаква късо подстригана девойка държи Цири за ръката… Цири й се усмихва. Тази усмивка не ми харесва. Яркият й грим не ми харесва… А най-малко ми харесва това, че по следите й върви смъртта…
— Къде тогава е тази девойка? — попита Милва, притискайки се в него като котка. — Не е ли в Нилфгард?
— Не знам — отговори той с усилие. — Но сънувам този сън вече няколко пъти. Проблемът е там, че не вярвам в такива сънища.
— Това е глупаво. Аз вярвам.
— Не знам — повтори той. — Но чувствам. Пред нея има огън, а зад нея — смърт. Трябва да побързам.
На разсъмване отново заваля. Но не както предишния ден, когато бурята беше придружена от силен, но кратък порой. Небето беше смръщено и с оловно покривало. Започна да ръми — ситно, монотонно и досадно.
Яздеха на изток. Милва ги водеше. Когато Гералт й направи забележка, че Яруга се намира на юг, тя го сряза и му напомни, че тя води и че знае какво прави. Той не се обади повече. В края на краищата важното беше, че се движат. Посоката нямаше особено значение.
Яздеха в мълчание, подгизнали, измръзнали, свили се върху седлата. Придържаха се към горските пътеки, прекосяваха набързо сечищата, пресичаха пътищата. Когато чуеха шума от копитата на преминаваща кавалерия, се шмугваха в гъсталака. Заобикаляха по широка дъга грохота и рева на битките. Преминаваха покрай пламтящи дървета, покрай димящи и тлеещи пожари, покрай селища и махали, от които бяха останали само черните квадрати на изгоряла земя и острата смрад на намокрените от дъжда сажди. Подплашваха ята гарвани, кълвящи трупове. Преминаваха покрай групи и колони от бягащи от войната и пожарите селяни, превити под тежестта на багажа си, оглупели, отговарящи на въпросите само с плахи, объркани погледи на изпълнените с нещастие и ужас очи.
Вървяха на изток, сред огън и дим, сред дъжд и мъгла, пред очите им се плъзгаше гобленът на войната. Нейните картини.
Имаше картина с геранило, стърчащо като черна стрела насред руините на изгоряло селце. От геранилото висеше труп. Надолу с главата. Кръвта от изкормените му слабини и корем се стичаше върху гърдите и лицето му, спускаше се на висулки от косите му. На гърба на трупа се виждаше руната „Ард“. Издълбана с нож.
— An’givare — каза Милва, отмятайки мокрите коси от шията си. — Това са били „катериците“.
— Какво означава an’givare!
— Доносник.
Имаше картина с кон със сиво седло и черен чул. Олюлявайки се, конят пристъпваше по края на бойно поле, промъквайки се между купчини от трупове и забити в земята счупени копия, цвилеше тихо и сърцераздирателно и влачеше след себе си вътрешностите си, изсипали се от разпорения му корем. Не можеха да убият коня — освен него по бойното поле се мотаеха и обиращи труповете мародери.
Имаше картина с девойка, просната на земята близо до опожарен двор — гола, окървавена, вперила в небето изцъклен поглед.
— Казват, че войната е мъжка работа — промърмори Милва. — Но не се смиляват над жените, непременно трябва да задоволят страстите си. Герои, мамицата им!
— Права си. Но нищо не можеш да направиш.
— Аз вече направих. Избягах от къщи. Не исках да мета стаите и да бърша подовете. И да чакам да дойдат, да подпалят къщата, а мен да ме проснат на пода и…
Тя не довърши, вместо това пришпори коня.
А после имаше картина с фабрика за смола. Тогава Лютичето изповръща всичко, което беше изял през този ден, тоест един сухар и половин сушена риба.
Във фабриката за смола нилфгардците — или може би Scoia’tael — се бяха разправили с голяма група пленници. Колко точно голяма — беше невъзможно да се определи, дори приблизително. Защото за разправата бяха послужили не само стрелите, мечовете и копията, но и намерените във фабриката инструменти: брадви, стругове, триони.
Имаше и други картини, но Гералт, Лютичето и Милва не ги запомниха. Изхвърлиха ги от паметта си.
Станаха равнодушни.
За следващите двайсет дни не изминаха дори и двайсет мили. Продължаваше да вали. Ожаднялата след лятната суша почва се беше напоила до насита, горските пътеки се бяха превърнали в блатисти пързалки. Мъглата и изпаренията им пречеха да виждат дима от пожарите, но миризмата на сажди им подсказваше, че войската не е далеч и продължава да изгаря всичко, което може да се изгори.
Не видяха бежанци. Вървяха из гората сами. Или поне така си мислеха.
Гералт пръв чу пръхтенето на идващ подире им кон. С каменно лице обърна Плотка. Лютичето понечи да отвори уста, но Милва с жест му нареди да мълчи и извади лъка от калъфа при седлото.
Яздещият подире им човек излезе от храстите. Видя, че го чакат, и спря коня си — дорест жребец. Стояха така в тишина, прекъсвана само от шума от дъжда.
— Забраних ти да вървиш след нас — каза най-накрая вещерът.
Нилфгардецът, когото Лютичето за последен път беше видял да лежи в ковчега, беше забил поглед в мократа грива на коня. Поетът едвам го позна, защото младежът беше облечен с ризница, кожен кафтан и наметало, несъмнено смъкнати от единия от убитите хевкари. Но бардът беше запомнил младото лице, което от момента на приключението под бука още не беше успяло да се промени от рядката брада.
— Забраних ти — повтори вещерът.
— Забрани ми — призна най-накрая младежът. Говореше без нилфгардски акцент. — Но съм длъжен.
Гералт скочи от коня и подаде юздата на поета. Извади меча си.
— Слизай — каза той спокойно. — Вече си се сдобил с парче стомана, както виждам. Това е добре. Никак не ми се щеше да те убивам, когато беше невъоръжен. Но сега работата е съвсем различна. Слизай!
— Няма да се бия с теб. Не искам.
— Досещам се. Както и всички твои съотечественици, предпочиташ друг вид битки. Такива като във фабриката за смола, покрай която си преминал, докато си яздел подире ни. Слизай, ти казвам.
— Аз съм Кахир Мавр Дифрин аеп Кеалах.
— Не съм те питал как се казваш. Наредих ти да слезеш.
— Няма да сляза. Не искам да се бия с теб.
— Милва — кимна вещерът към стрелкинята, — направи ми една услуга — убий коня му.
— Не! — Нилфгардецът вдигна ръка, преди Милва да успее да сложи стрелата на тетивата. — Не, моля ви. Ще сляза.
— Така е по-добре. А сега извади меча, синко.
Младежът скръсти ръце на гърдите си.
— Убий ме, ако искаш. А ако искаш, кажи на тази елфка да ме прониже с лъка. Няма да се бия с теб. Аз съм Кахир Мавр Дифрин… син на Кеалах. Искам… Искам да се присъединя към вас.
— Сигурно не съм чул добре. Повтори.
— Искам да се присъединя към вас. Ти търсиш девойката. Искам да ти помогна. Длъжен съм да ти помогна.
— Този е откачил — обърна се Гералт към Милва и Лютичето. — Абсолютно се е побъркал. Смахнат някакъв.
— Точно като за нашата компания — промърмори Милва. — Ще си паснем идеално.
— Обмисли предложението му, Гералт — пошегува се Лютичето. — В края на краищата е нилфгардски дворянин. Може би с негова помощ ще ни е по-лесно да се промъкнем в…
— Дръж си езика зад зъбите — прекъсна го рязко Гералт. — Хайде, вади меча си, нилфгардецо.
— Няма да се бия. И не съм нилфгардец. Аз съм от Виковаро, и се казвам…
— Не ме интересува как се казваш. Вади оръжието си.
— Не.
— Вещерю — Милва се наведе в седлото и се изплю на земята, — времето си минава, а дъждът ни мокри. Нилфгардецът не иска да се бие с теб, а ти, макар и да правиш свирепи физиономии, явно няма да го убиеш ей така, хладнокръвно. Така ли ще висим тук, докато не пукнем? Да взема да пусна една стрела в слабините на коня, и да си продължим по пътя, а? Той няма да ни настигне пеша.
Кахир, синът на Кеалах, с един скок се метна на седлото на коня, пришпори го с вик, и се понесе назад. Известно време вещерът гледа подире му, после възседна Плотка. Без да каже нито дума. Повече не погледна назад.
— Остарявам — промърмори той след известно време, когато Плотка се изравни с коня на Милва. — Започвам да изпитвам скрупули.
— Аха, случва се при старите хора. — Стрелкинята го погледна съчувствено. — Отварата от медуница помага. А засега си слагай възглавничка на седлото.
— Скрупулите не са хемороиди, Милва — поясни сериозно Лютичето. — Бъркаш понятията.
— А кой ли ги разбира изобщо вашите учени дрънканици! Само знаете да дърдорите! Хайде, да вървим!
— Милва — попита след малко вещерът, прикривайки се от биещия в лицето му дъжд, — а щеше ли да убиеш коня му?
— Не — призна си тя неохотно. — Конят не е виновен за нищо. А и този нилфгардец… Защо ни преследваше, по дяволите? И защо казва, че е длъжен да ти помогне?
— Проклет да съм, ако знам.