Не видяха бежанци. Вървяха из гората сами. Или поне така си мислеха.
Гералт пръв чу пръхтенето на идващ подире им кон. С каменно лице обърна Плотка. Лютичето понечи да отвори уста, но Милва с жест му нареди да мълчи и извади лъка от калъфа при седлото.
Яздещият подире им човек излезе от храстите. Видя, че го чакат, и спря коня си — дорест жребец. Стояха така в тишина, прекъсвана само от шума от дъжда.
— Забраних ти да вървиш след нас — каза най-накрая вещерът.
Нилфгардецът, когото Лютичето за последен път беше видял да лежи в ковчега, беше забил поглед в мократа грива на коня. Поетът едвам го позна, защото младежът беше облечен с ризница, кожен кафтан и наметало, несъмнено смъкнати от единия от убитите хевкари. Но бардът беше запомнил младото лице, което от момента на приключението под бука още не беше успяло да се промени от рядката брада.
— Забраних ти — повтори вещерът.
— Забрани ми — призна най-накрая младежът. Говореше без нилфгардски акцент. — Но съм длъжен.
Гералт скочи от коня и подаде юздата на поета. Извади меча си.
— Слизай — каза той спокойно. — Вече си се сдобил с парче стомана, както виждам. Това е добре. Никак не ми се щеше да те убивам, когато беше невъоръжен. Но сега работата е съвсем различна. Слизай!
— Няма да се бия с теб. Не искам.
— Досещам се. Както и всички твои съотечественици, предпочиташ друг вид битки. Такива като във фабриката за смола, покрай която си преминал, докато си яздел подире ни. Слизай, ти казвам.
— Аз съм Кахир Мавр Дифрин аеп Кеалах.
— Не съм те питал как се казваш. Наредих ти да слезеш.
— Няма да сляза. Не искам да се бия с теб.
— Милва — кимна вещерът към стрелкинята, — направи ми една услуга — убий коня му.
— Не! — Нилфгардецът вдигна ръка, преди Милва да успее да сложи стрелата на тетивата. — Не, моля ви. Ще сляза.
— Така е по-добре. А сега извади меча, синко.
Младежът скръсти ръце на гърдите си.
— Убий ме, ако искаш. А ако искаш, кажи на тази елфка да ме прониже с лъка. Няма да се бия с теб. Аз съм Кахир Мавр Дифрин… син на Кеалах. Искам… Искам да се присъединя към вас.
— Сигурно не съм чул добре. Повтори.
— Искам да се присъединя към вас. Ти търсиш девойката. Искам да ти помогна. Длъжен съм да ти помогна.
— Този е откачил — обърна се Гералт към Милва и Лютичето. — Абсолютно се е побъркал. Смахнат някакъв.
— Точно като за нашата компания — промърмори Милва. — Ще си паснем идеално.
— Обмисли предложението му, Гералт — пошегува се Лютичето. — В края на краищата е нилфгардски дворянин. Може би с негова помощ ще ни е по-лесно да се промъкнем в…
— Дръж си езика зад зъбите — прекъсна го рязко Гералт. — Хайде, вади меча си, нилфгардецо.
— Няма да се бия. И не съм нилфгардец. Аз съм от Виковаро, и се казвам…
— Не ме интересува как се казваш. Вади оръжието си.
— Не.
— Вещерю — Милва се наведе в седлото и се изплю на земята, — времето си минава, а дъждът ни мокри. Нилфгардецът не иска да се бие с теб, а ти, макар и да правиш свирепи физиономии, явно няма да го убиеш ей така, хладнокръвно. Така ли ще висим тук, докато не пукнем? Да взема да пусна една стрела в слабините на коня, и да си продължим по пътя, а? Той няма да ни настигне пеша.
Кахир, синът на Кеалах, с един скок се метна на седлото на коня, пришпори го с вик, и се понесе назад. Известно време вещерът гледа подире му, после възседна Плотка. Без да каже нито дума. Повече не погледна назад.
— Остарявам — промърмори той след известно време, когато Плотка се изравни с коня на Милва. — Започвам да изпитвам скрупули.
— Аха, случва се при старите хора. — Стрелкинята го погледна съчувствено. — Отварата от медуница помага. А засега си слагай възглавничка на седлото.
— Скрупулите не са хемороиди, Милва — поясни сериозно Лютичето. — Бъркаш понятията.
— А кой ли ги разбира изобщо вашите учени дрънканици! Само знаете да дърдорите! Хайде, да вървим!
— Милва — попита след малко вещерът, прикривайки се от биещия в лицето му дъжд, — а щеше ли да убиеш коня му?
— Не — призна си тя неохотно. — Конят не е виновен за нищо. А и този нилфгардец… Защо ни преследваше, по дяволите? И защо казва, че е длъжен да ти помогне?
— Проклет да съм, ако знам.
Все още валеше, когато гората изведнъж свърши и те излязоха на път, виещ се между хълмовете от юг на север. Или обратното, в зависимост от гледната точка.
Това, което видяха на пътя, не ги учуди. Вече бяха попадали на такива неща. Преобърнати и разпилени каруци, трупове на коне, разхвърляни вързопи, дисаги и сандъци. И осакатени, застинали в странни пози трупове, които съвсем неотдавна са били живи хора.
Приближиха се, без опасения, тъй като беше ясно, че касапницата не е станала същия ден, а предишния или по-предишния. Вече се бяха научили да разпознават такива неща, а може би ги усещаха с животинския си инстинкт, който се беше пробудил в тях и изострил през изминалите дни. Научили се бяха да изучават полесраженията, защото понякога — наистина, рядко — им се удаваше да намерят сред разхвърляния багаж провизии или чувал с фураж.