И го лекуваха. Милва се убеди в това. Лежеше в пещера, във вдлъбнатина, пълна с вода от вълшебните брокилонски извори, крайниците му, обездвижени от шини, бяха омотани от плътен слой лечебна пълзяща конинхаела и китки лилаво зарасличе. Косите му бяха бели като мляко. Беше в съзнание, макар че лекуваните с конинхаела обикновено лежат в несвяст и бълнуват, магията говори чрез тях…
— Е? — Безизразният глас на лечителката я изтръгна от мислите й. — Така че какво? Какво да му кажа?
— Да иде по дяволите — промърмори Милва, затягайки колана си, на който бяха закачени кесия и ловджийски нож. — И ти също, Аглайс.
— Както искаш. Не те принуждавам.
— Вярно е. Не можеш да ме принудиш.
Тръгна към гората, сред редките борове. Беше ядосана.
Милва знаеше за събитията, случили се на остров Танед по време на първото новолуние на месец юли — Scoia’tael непрекъснато ги обсъждаха помежду си. По време на Събора на магьосниците на острова избухнал метеж, пролята била кръв, имало жертви. А нилфгардската армия като по сигнал ударила Аедирн и Лирия, започнала война. И в Темерия, Редания и Каедвен всички се нахвърлили върху „катериците“. На първо място, защото, изглежда, на разбунтувалите се на остров Танед магьосници им се притекъл на помощ ударен отряд на Scoia’tael. И на второ място, защото като че ли някакъв елф или полуелф убил с кинжал Визимир, реданският крал. Навсякъде вреше и кипеше като в котел, течаха реки елфическа кръв…
„Е — помисли си Милва, — може и да е истина онова, което говорят жреците — че краят на света и съдният ден са близо. Целият свят е в пламъци, човек е вълк не само за елфа, но и за човека, брат на брата си нож вади… А един вещер се е забъркал в политиката и е участвал в метеж. При положение, че вещерите съществуват само за да обикалят света и да убиват вредящите на хората чудовища! Откакто свят светува, нито един вещер не се е забърквал в политиката и не е участвал във войни. Нали затова я има приказката за глупавия крал, който искал да пренася вода със сито, да направи заека куриер, а вещера — войвода. А тук имаме вещер, пострадал в метеж против краля и принуден да се крие от наказанието в Брокилон. Да, наистина е дошъл краят на света!“
— Здравей, Мария.
Тя потрепна. Облегналата се на един бор дребна дриада имаше сребристи коси и очи. Залязващото слънце обграждаше главата й с ореол на фона на пъстрата стена на гората. Милва падна на едно коляно и склони ниско глава:
— Приветствам те, госпожо Еитне.
Владетелката на Брокилон мушна в колана си от лико златистия си нож с форма на сърп.
— Стани — нареди тя. — Да се поразходим. Искам да поговоря с теб.
Дребната дриада със сребристи коси и високата русокоса девойка вървяха дълго време една до друга през изпълнената със сенки гора. Нито една от двете не нарушаваше мълчанието.
— Отдавна не си се отбивала в Дуен Канел, Мария.
— Не ми оставаше време, госпожо Еитне. От Лента до Дуен Канел има дълъг път, а аз… Нали знаеш…
— Знам. Уморена ли си?
— Елфите се нуждаят от помощ. Нали им помагам по твоя заповед.
— По моя молба.
— Да де. По твоя молба.
— Искам да те помоля още нещо.
— Така и очаквах. Вещерът?
— Помогни му.
Милва се спря, обърна се, с рязко движение откъсна закачилото се за дрехата й стръкче орлови нокти, повъртя го между пръстите си и го хвърли на земята.
— Вече половин година — каза тя тихо, като гледаше в сребристите очи на дриадата — рискувам живота си, за да водя елфи от разбитите отряди в Брокилон… А когато си отпочинат и раните им се излекуват, ги водя обратно… Това не е ли достатъчно? Малко ли съм направила? Всяко новолуние излизам на пътя, в тъмнината… Вече ме е страх от слънцето, сякаш съм вампир или някаква улулица…
— Никой не познава горските пътеки по-добре от теб.
— В горските дебри не мога да узная нищо. Вещерът май иска да събирам вести, да отида сред хората. Той е бунтовник, an’givare слухтят за името му. Аз самата също изобщо не бива да се показвам в градовете. А ако някой ме разпознае? Спомените за онова още са живи, онази кръв още не е засъхнала… А тогава имаше много кръв, госпожо Еитне.
— Не беше малко. — Сребристите очи на старата дриада бяха чужди, студени, непроницаеми. — Не беше малко, права си.
— Ако ме разпознаят, ще ме набият на кол.
— Ти си предпазлива. Внимателна и бдителна си.
— За да науча вестите, за които моли вещерът, трябва да забравя за предпазливостта. Трябва да разпитвам. А сега е опасно да се любопитства. Ако ме хванат…