Спряха при последния фургон в колоната — избутан в рова, наведен в посока на разбитото си колело. Под фургона лежеше пълна жена с неестествено извита шия. Яката на салтамарката й беше покрита с размити от дъжда струи засъхнала кръв от разкъсаната месеста част на ухото й, откъдето бяха изтръгнали обецата. На платнището на фургона се виждаше надпис: „Вера Льовенхаупт и синове“. Синовете й не се забелязваха наблизо.
— Това не са селяни — стисна устни Милва. — Това са търговци. Идвали са от юг, от Дилинген към Бруге, и тук са ги застигнали. Не е хубаво това, вещерю. Мислех си още тук да завием на юг, но сега наистина не знам какво да правим. Дилинген и цялото Бруге със сигурност вече са в нилфгардски ръце, по този път няма да стигнем до Яруга. Трябва да продължим на изток, през Турлог. Там са гори и пущинак, оттам не би минала армия.
— Няма да вървя повече на изток — възрази Гералт. — Трябва да се добера до Яруга.
— Ще се добереш — отговори тя неочаквано спокойно. — Но по по-безопасен път. А ако тръгнеш оттук на юг, ще попаднеш право в ръцете на нилфгардците. И нищо няма да спечелиш.
— Ще спечеля време — промърмори той. — А като се движа на изток, постоянно губя време. Казах ви — не мога да си го…
— Тихо! — каза изведнъж Лютичето, обръщайки коня. — Спрете да бърборите за малко.
— Какво има?
— Чувам… пеене.
Вещерът поклати глава.
— Халюцинираш, поете.
— Тихо! Млъкнете! Някой пее, казвам ви! Не чувате ли?
Гералт свали качулката си, Милва също се заслуша, после погледна към вещера и кимна безмълвно.
Музикалният слух не беше подвел трубадура. Това, което изглеждаше невъзможно, се оказа истина. Те стояха насред гората, под ситния дъждец, на път, осеян с трупове, и чуваха пеене. Някой се приближаваше от юг и пееше бодро и весело.
Милва дръпна юздите на врания кон, готова за бягство, но вещерът я спря с жест. Стана му любопитно. Защото достигащото до тях пеене не беше заплашителният, ритмичен, гъгнещ многогласен хор на маршируваща пехота или бодрото припяване на кавалеристи. То не предизвикваше страх. Даже напротив.
Дъждът шумеше в листака. Започнаха да се разпознават думите на песента. Весела песничка, изглеждаща в този военен пейзаж като нещо чуждо, неестествено и абсолютно не на място.
Лютичето изведнъж се разсмя, извади изпод мокрото си наметало лютнята, и без да обръща внимание на съскането на вещера и Милва, удари струните и запя с цяло гърло:
— Хи-хи-хи, хи-хи-хи, ха! — подхванаха съвсем отблизо многобройни гласове.
Избухна гръмогласен смях, някой изсвири пронизително с пръсти, и иззад завоя се показа чудновата, живописна компания, която маршируваше в крачка и вдигаше прах с ритмичните удари на тежките ботуши.
— Джуджета — прошепна Милва. — Но не са Scoia’tael. Брадите им не са сплетени.
Приближаващите се бяха шестима. Бяха облечени с къси, преливащи се в безброй оттенъци на сивото и кафявото наметала, каквито обикновено носеха джуджетата в дъждовно време. Гералт знаеше, че тези наметала са абсолютно непромокаеми, тъй като години наред се пропиваха с катран, прах от пътищата и остатъци от мазна храна. На практика тези дрехи преминаваха от бащите към най-големите синове, така че по принцип се използваха само от зрелите джуджета. А джуджето придобиваше зрялост тогава, когато брадата му стигнеше до кръста, което обикновено се случваше към петдесетгодишна възраст.
Нито един от приближаващите се не приличаше на по-млад. Но не приличаше и на по-стар.
— Водят хора — промърмори Милва, посочвайки на Гералт с движение на главата си групата, излизаща от гората след шестте джуджета. — Със сигурност са бежанци, виж как са се окичили с вързопи.
— Джуджетата също добре са се натоварили — отбеляза Лютичето.
И наистина, всяко от джуджетата носеше багаж, под който за нула време биха се строполили не един човек и не един кон. Освен обичайните раници и торби, Гералт забеляза още сандъчета, солиден меден котел и нещо като малък шкаф. Едно от джуджетата носеше на раменете си колело от каруца.