Вървящият начело не носеше багаж. В колана му беше мушната малка брадва, на гърба му имаше дълъг меч в ножница, обвита с пъстри котешки кожи, а на рамото му беше кацнал зелен, мокър и настръхнал папагал. Точно той ги поздрави.
— Здравейте! — извика той, като се спря насред пътя и сложи ръце на кръста си. — Времената са такива, че по-добре да срещнеш в гората вълк вместо човек, а ако все пак попаднеш на човек, е по-добре да го поздравиш със стрела от арбалет, отколкото с добра дума. Но който поздравява с песен, който се представя чрез музиката — той е свой човек! Или твоя жена, моля за извинение милата дама! Здравейте. Аз съм Золтан Чивай.
— Аз съм Гералт — представи се вещерът след кратко колебание. — Този, който пееше, е Лютичето. А това е Милва.
— Мааамка ви! — изврещя папагалът.
— Затваряй си човката! — промърмори Золтан Чивай на птицата. — Извинявайте. Тази отвъдморска птица е умна, но невъзпитана. Десет талара дадох за това чудо. Казва се Фелдмаршал Дуда. А това е останалата част от компанията ми: Мънро Бруис, Язон Варда, Калеб Стратън, Фигис Мерлуцо и Пърсифал Шутенбах.
Пърсифал Шутенбах не беше джудже. Изпод мократа качулка, вместо разчорлена брада, се подаваше дълъг и остър нос, безпогрешно свидетелстващ, че притежателят му е от старата и благородна раса на гномите.
— А тези — Золтан Чивай посочи събралата се накуп недалеч групичка хора — са бежанци от Кернов. Както виждате, само жени и деца. Били са повече, но нилфгардците са обградили групата им преди три дни, нападнали са ги и са ги разпръснали. Натъкнахме се на тях в гората и сега вървим заедно.
— Смело вървите — позволи си да отбележи вещерът. — По пътя и с песен.
— Не мисля, че щеше да е по-добре, ако марширувахме с плач — отговори джуджето. — Вървяхме от Дилинген насам през гората, тихо и скришом, а когато войските отминаха, излязохме на пътя, за да наваксаме изоставането. — Той млъкна, оглеждайки бойното поле. — Свикнахме с такива гледки — каза той, сочейки труповете. — Още от Дилинген, от Яруга, по пътищата има само смърт… Вие заедно с тези тук ли сте?
— Не. Тези търговци са били избити от нилфгардците.
— Не са нилфгардците — поклати глава джуджето, гледайки равнодушно убитите. — Били са Scoia’tael. Редовните войски нямат достатъчно време, за да изваждат стрелите от труповете. А една хубава стрела струва половин крона.
— Брей, знае — промърмори Милва.
— Накъде сте се запътили?
— На юг — отговори веднага Гералт.
— Не ви съветвам — отново поклати глава Золтан Чивай. — Там е същински пъкъл, огън и гибел. Дилинген вече със сигурност е превзет, всички основни сили на Черните преминават Яруга, всеки момент ще залеят цялата долина от отсамния бряг. Както виждате, те вече са пред нас, на север, потеглили са към град Бруге. Единствената разумна посока за бягство е на изток.
Милва погледна многозначително вещера, който се въздържа от коментари.
— Ние сме тръгнали именно на изток — продължаваше Золтан Чивай. — Единственият шанс е да се скрием зад фронта, а от изток, от река Ина, в края на краищата ще потегли темерейската войска. Смятаме да вървим по горските пътеки до хълмовете Турлог, после по Стария път до Соден, до река Хотла, която се влива в Ина. Ако искате, да вървим заедно. Стига да не ви пречи, че вървим бавно. Вие си имате коне, а нас бежанците много ни забавят.
— Виждам, че това май не ви пречи — изрече Милва, гледайки го проницателно. — Едно джудже, дори и с багаж, може да изминава трийсет мили на ден пеша. Почти толкова, колкото и човек на кон. Познавам Стария път. Без бежанците щяхте да сте при Хотла за три дни.
— Това са жени и деца. — Золтан Чивай изпъчи брадата и корема си. — Няма да ги изоставим на произвола на съдбата. Или ще ни посъветвате нещо друго?
— Не — каза вещерът. — Няма да ви посъветваме друго.
— Радвам се да го чуя. Значи не съм се излъгал от пръв поглед. Е, какво? Ще пътуваме ли заедно?
Гералт погледна Милва, стрелкинята кимна. Золтан Чивай забеляза това.
— Добре. Тогава да тръгваме, докато не ни е хванал някой отряд тук, на пътя. Но преди това… Язон, Мънро, огледайте каруците. Ако там е останало нещо полезно — вземете го. Фигис, провери дали колелото ни става за това малкото фургонче. Точно такова ни трябва!
— Става! — извика след минута джуджето, което носеше колелото. — Сякаш е направена за него!
— Виждаш ли, овча главо! Чудеше се, когато вчера ти казах да вземеш колелото и да го носиш. Монтирай го! Калеб, помогни му!