Те изтеглиха от рова на пътя фургона на покойната Вера Льовенхаупт, удивително бързо снабдил се своя Пегас и се закачаше с папагала. Подир каруцата яздеха Гералт и Милва, а най-отзад се влачеха жените от Кернов.
Най-често водач беше Пърсифал Шутенбах, дългоносият гном. Отстъпвайки на джуджетата по ръст и сила, той беше равен на тях по издръжливост, а по ловкост дори ги превъзхождаше значително. Докато се движеха, той постоянно се отбиваше встрани, оглеждаше храстите, изтичваше напред и изчезваше, след което изведнъж изникваше и с нервни, маймунски жестове даваше отдалеч знак, че всичко е наред и може да се върви нататък. Понякога се връщаше и бързо съобщаваше за препятствия по пътя. Всеки път, когато се приближеше, носеше на четирите седнали във фургона деца по шепа къпини, орехи или някакви странни, но явно вкусни корени.
Темпото им беше чудовищно бавно, движиха се из горските пътеки три дни. Не се натъкнаха на никакви войски, не видяха дим или пожарища. Обаче не бяха сами. Съгледвачът Пърсифал постоянно съобщаваше за криещи се в гората групи бежанци. Отминаха покрай няколко от тези групи, и то бързо, защото физиономиите на въоръжените с вили и тояги селяни не предразполагаха към опити за осъществяване на контакт. Наистина, едно от джуджетата предложи да преговарят с една от групите и да се опитат да им оставят жените от Кернов, но Золтан беше против, а Милва го подкрепи. Жените също никак не държаха да напускат компанията. Това беше странно, защото те се отнасяха към джуджетата с очевиден страх и неприязън, почти не разговаряха с тях и при всяко спиране стояха настрана.
Гералт си обясняваше поведението на жените с трагедията, която се преживели неотдавна, но при това подозираше, че причината за неприязънта може да се крие в свободните маниери на джуджетата. Золтан и компанията му ругаеха толкова непристойно и често, колкото и папагалът Фелдмаршал Дуда, при това репертоарът им беше несравнимо по-богат. Пееха неприлични песнички, в което Лютичето активно им помагаше. Плюеха, секнеха се в пръстите си и пърдяха шумно, което винаги ставаше повод за смях, шеги и съревнования. Ходеха в храстите само по голяма нужда, а за малката не си правеха труда да се отдалечават много. Това, последното, в края на краищата вбеси Милва, която здравата нахока Золтан, когато той рано сутринта се изпика върху още топлата пепел на огнището, без изобщо да се интересува от зрителите. Наруганият Золтан изобщо не се смути и заяви, че подобни действия се крият само от двуличните, коварни и склонни да доносничат индивиди, и обикновено точно по това ги разпознават. Обаче убедителните обяснения не направиха абсолютно никакво впечатление на стрелкинята. Джуджетата бяха нагостени с богат букет от ругатни и няколко много конкретни заплахи, които явно им оказаха въздействие, защото всички започнаха послушно да ходят в храстите. Но за да не попаднат в категорията на двуличните и коварни доносници, отиваха там групово.
Новата компания промени напълно Лютичето. Поетът се разбираше много добре с джуджетата, особено след като се оказа, че някои бяха слушали за него и дори знаеха негови балади и куплети. Лютичето се стараеше да не отстъпва в нищо на Золтановата компания. Носеше изпросена от джуджетата стегната куртка, беше сменил раздърпаната шапка с перо за предизвикателен самсаров калпак. Препасал беше широк колан, украсен с месинг, и беше затъкнал в него получен като подарък напълно разбойнически на вид нож. Острието го боцкаше в слабините при всеки опит да се наведе. За щастие опасният нож бързо се изгуби някъде, а поетът не успя да си измоли нов.
Вървяха сред гъстите гори, покрили склоновете на Турлог. Горите изглеждаха мъртви, нямаше никакви признаци за подплашени от войски или бежанци животни. Нямаше какво да ловуват, но за щастие засега не ги застрашаваше глад. Джуджетата бяха взели със себе си достатъчно припаси. Когато те свършиха — а това се случи скоро, защото гърлата бяха много — Язон Варда и Мънро Бруис изчезнаха по мръкнало, като взеха със себе си празен чувал. Върнаха се на сутринта, носейки два пълни чувала. Оказа се, че в единия има фураж за конете, а в другия — булгур, брашно, сушено говеждо, едва начената пита кашкавал и дори огромен суджук — деликатес във вид на фаршировано свинско шкембе, пресовано между две дъсчици във формата на мях за раздухване на огъня в пещта.
Гералт се досещаше откъде е плячката. Но не направи никакви коментари, а изчака подходящия момент, в който двамата със Золтан останаха насаме, и попита учтиво джуджето дали не вижда нещо нередно в ограбването на останалите бежанци, които са не по-малко гладни от тях и които наравно с тях се борят за оцеляване. Джуджето отговори сериозно, че наистина се срамува много от това, но такъв му е характерът.