— Моят огромен порок е непоклатимата ми доброта — разясни той. — Просто не мога да не творя добро. Обаче в същото време съм разсъдливо джудже и знам, че не е възможно да правя добро на всички. Ако опитам да бъда добър за всички, за целия свят и всички населяващи го същества, това ще е като капка питейна вода в солено море, или с други думи — напразно усилие. Затова реших да върша конкретно добро — такова, което няма да отиде напразно. Така че съм добър към себе си и към непосредственото ми обкръжение.
Гералт не зададе повече въпроси.
При едно от спиранията за почивка Гералт и Милва разговаряха дълго със Золтан Чивай, непоправимият и заклет алтруист. Джуджето беше наясно с хода на военните действия. Или поне създаваше такова впечатление.
— Нападението започна от Дришот, на разсъмване на седмия ден след Ламас — започна Золтан, успокоявайки вряскащия ругатни Фелдмаршал Дуда. — Заедно с нилфгардците вървяха съюзните им верденски войски, защото Верден, както знаете, сега е имперски протекторат. Армиите се придвижваха бързо, като по пътя си изгаряха всички села след Дришот и помитаха разположените там бругенски войски. А пък нилфгардските Черни пехотинци се насочиха към крепостта Дилинген отсам Яруга. Те преминаха реката на напълно неочаквано място. Направиха мост върху лодките, за половин ден го направиха, можете ли да повярвате?
— Във всичко ще се наложи да повярваме — промърмори Милва. — Вие в Дилинген ли бяхте, когато започна всичко?
— В околността — отговори уклончиво джуджето. — Когато до нас дойде вестта за нападението, вече бяхме на път към град Бруге, На пътя настана страшна суматоха, гъмжеше от бежанци — едни напираха от юг на север, другите — в обратната посока. Задръстиха пътя и ние заседнахме там. А нилфгардците, както се оказа, бяха и зад нас, и пред нас. Тези, които идваха от Дришот, сигурно се бяха разделили на две. Струва ми се, че един голям конен отряд тръгна на североизток, точно към град Бруге.
— Значи Черните вече се намират северно от Турлог. Излиза, че сме точно в средата между двата отряда. В пустотата.
— Да, в средата сме — съгласи се джуджето. — Но не и в пустота. Фланговете на имперските войски се прикриват от „катериците“, верденските доброволци и най-различни свободни отряди, а те са още по-лоши и от нилфгардците. Точно те опожариха Кернов и по-късно за малко да ни хванат и нас, едва успяхме да избягаме в гората. Не бива да си подаваме носа от пущинака и постоянно трябва да сме нащрек. Като стигнем Стария път, ще продължим по брега на Хотла до Ина, а там най-накрая би трябвало да се натъкнем на темерийските войни. Войниците на крал Фолтест сигурно вече са се отърсили от изненадата и дават отпор на нилфгардците.
— Добре би било да е така — каза Милва, гледайки вещера. — Но работата е там, че имаме важни дела на юг. Мислехме да тръгнем на юг от Турлог, към Яруга.
— Не знам какви дела ви водят към оттатъшната страна — погледна ги подозрително Золтан, — но виждам, че са важни и спешни, щом сте готови да си рискувате главите заради тях.
Той замълча и изчака малко, но никой не бързаше с поясненията. Джуджето се почеса по тила, изкашля се и се изплю.
— Не бих се учудил — каза най-накрая, — ако нилфгардците вече държат в юмрук двата бряга на Яруга, чак до самото устие на Ина. А на вас кое място по Яруга ви трябва?
— Никое конкретно — реши да му отговори Гералт. — Само да е по реката. Искам да плувам с лодка до устието.
Золтан го погледна и се разсмя. Но веднага млъкна, съобразявайки, че това не е било шега.
— Трябва да призная — рече той след кратка пауза, — че намерението ви е доста смело. Но няма как да се осъществи. Цялото южно Бруге е в пламъци, няма да успеете да се доберете до Яруга — или ще ви побият на кол, или ще ви пленят и ще ви изпратят в Нилфгард. А ако по някакво чудо все пак се доберете до реката, няма да имате никакъв шанс да достигнете до устието й. Вече ви казах за моста върху лодките, прехвърлен между Цинтра и брега на Бруге. Този мост се охранява ден и нощ, там не може да премине нищо, освен сьомгата. Вашата спешна и важна работа ще трябва да поизчака. Човек не може да си надскочи задника. Така я виждам аз тази работа.
Изражението на Милва и погледът й ясно свидетелстваха, че и тя мисли същото. Гералт не каза нищо. Чувстваше се отвратително. Костите на лявата ръка и дясното коляно все още бяха разкъсвани от невидимите зъби на тъпа болка, усилваща се още повече от нарастващата, всеобхватна влага. Тормозеха го също така и мъчителни, потискащи, неописуемо неприятни и странни усещания, които никога по-рано не беше изпитвал и с които не умееше да се справя.