Когато спряха, за да пренощуват, Гералт реши да си изясни някои неясноти. Този път Золтан Чивай не беше седнал да играе гвинт, така че не беше трудно да го отведе настрани за откровен мъжки разговор. Гералт започна директно, без предисловия:
— Кажи, откъде знаеше, че съм вещер?
Джуджето се опули срещу него и се усмихна лукаво:
— Бих могъл да се похваля с наблюдателността си. Бих могъл да кажа, че съм забелязал как се променят очите ти в сумрак и на слънчева светлина. Също така бих могъл да ти кажа, че съм джудже вряло и кипяло и съм чувал това-онова за Гералт от Ривия. Но истината е много банална. Не гледай като вълк. Ти си потаен, но приятелят, ти, бардът, пее и дърдори, не може да си затвори устата. Така научих каква ти е професията.
Гералт се въздържа от задаването на следващия въпрос. Нямаше нужда да го задава.
— Е, добре — продължи Золтан. — Лютичето издрънка всичко. Явно почувства, че ценим откровеността, а и ние не крием, че сме приятелски настроени към него. Накратко: знам защо толкова бързате на юг. Знам какви спешни и важни дела те водят в Нилфгард. Знам кого смяташ да търсиш там. И то не само от дрънканиците на поета. Преди войната живях в Цинтра и съм слушал разкази за Детето на Изненадата и белокосия вещер, за когото е била предназначена тази Изненада.
Гералт и този път не направи никакви коментари.
— Останалото наистина е въпрос на наблюдателност — продължи джуджето. — Ти пощади това отвратително чудовище, макар и да си вещер, а вещерите точно затова са създадени — да унищожават такива чудовища. Но чудовището не е причинило нищо лошо на твоята Изненада, така че ти пожали меча, само прогони звяра с дрънкане по капака. Защото ти сега не си вещер, а благороден рицар, който бърза да помогне на похитената и притеснена девойка.
След като отново не дочака отговор, джуджето добави:
— През цялото време ме пробождаш с поглед. Все очакваш предателство, боиш се разкритата тайна да не се обърне срещу теб. Не се измъчвай. Ще стигнем заедно до Ина, като си помагаме и се поддържаме. И ти имаш същата цел като нас — да оцелеем и да продължим да живеем. За да продължим да изпълняваме благородната си мисия. Или за да продължим да живеем обикновено, но така, че в сетния си час да не се срамуваме от себе си. Мислиш, че си се променил. Че светът се е променил. Но светът си е същият като преди. И ти си такъв, какъвто си бил. Не се измъчвай.
Вещерът все така не се обаждаше, но Золтан продължи монолога си, без да се обезкуражава от мълчанието му:
— И не си и помисляй да се отделяш от нас и да пътуваш самотно на юг, през Бруге и Соден, до Яруга. Трябва да потърсим друг път към Нилфгард. Ако искаш, мога да те посъветвам…
— Не ме съветвай. — Гералт помасажира коляното си, което го болеше вече от няколко дни. — Не ме съветвай, Золтан.
Намери Лютичето да седи до играещите на гвинт джуджета. Безмълвно го хвана за ръкава и го отведе в гората. Поетът веднага съобрази за какво става въпрос — достатъчен му беше един поглед към лицето на вещера.
— Дърдорко — каза тихо Гералт. — Дрънкало. Заслужаваш да ти изтръгна езика, плямпало. Защо не си го държа зад зъбите?
Трубадурът мълчеше, но изражението му беше гордо.
— Когато се разчу, че съм се сприятелил с теб — продължи вещерът, — някои разумни хора се чудеха на това мое запознанство. Бяха изумени, че ти позволявам да пътешестваш с мен. Съветваха ме, когато отидем на някое безлюдно място да те ограбя, да те хвърля в някоя яма и да те посипя с листа. Наистина съжалявам, че не ги послушах.
— Нима беше толкова голяма тайна кой си и какво замисляш? — избухна неочаквано Лютичето. — И пред всички ли трябваше да се крием и да се преструваме? Тези джуджета… Те като че ли са съвсем подходящи да ни бъдат компания…
— Аз нямам компания — промърмори вещерът. — Нямам. И не искам да имам. Не ми трябва. Разбираш ли?
— Естествено, че разбира — отговори иззад рамото му Милва. — И аз също разбирам. Не теб никой не ти е нужен, вещерю. Често го демонстрираш.
— Не водя лична война. — Той рязко се обърна. — Не ми трябва компания от смелчаги, защото не отивам в Нилфгард, за да спасявам света и да повалям империята на злото. Отивам при Цири. И затова мога да отида и сам. Извинявайте ако звучи грозно, но останалите не ме интересуват. А сега се махайте. Искам да остана сам.
Когато се обърна, се оказа, че си е отишъл само Лютичето.
— Отново сънувах — изрече той. — Милва, губя време. Губя време! Тя се нуждае от мен. Нуждае се от помощ!
— Говори — каза тя тихо. — Изкарай го от себе си. Дори и да е страшно, изкарай го!
— Не беше страшно. В съня ми… Тя танцуваше. Танцуваше в някаква задимена плевня. И беше щастлива, по дяволите! Свиреше музика, някой се провикваше… Цялата плевня се тресеше от викове и кикотене… А тя танцуваше, танцуваше, тропаше с токове… А над покрива на тази проклета плевня, в студения, нощен въздух… танцуваше смъртта. Милва… Мария… Тя се нуждае от мен.