Първият признак, че наблизо живеят хора, бяха наредените сред стърготини и кори нарязани дърва, открити от движещия се най-отпред Пърсифал Шутенбах.
Золтан спря групата и изпрати гнома на далечно разузнаване. Пърсифал изчезна, а след половин час се появи, развълнуван и задъхан, като още отдалеч заразмахва ръце. Дотича, но вместо веднага да започне да докладва, хвана с ръка дългия си нос и се изсекна шумно. Звукът, който се чу, напомняше свирене на тромпет.
— Ще подплашиш животните в гората — промърмори Золтан Чивай. — Хайде, разказвай. Какво има там, пред нас?
— Селище — издиша гномът, изтривайки пръстите си в своята украсена с множество джобове салтамарка. — На една поляна. Три къщурки, плевня, две-три бараки… Из двора тича куче, от един комин се вдига дим. Нещо се готви. Овесена каша, при това с мляко.
— Ти какво, в кухнята ли влиза? — засмя се Лютичето. — В тенджерата ли надникна? Откъде знаеш, че се прави овесена каша?
Гномът го изгледа снизходително, а Золтан изсумтя ядосано.
— Не го обиждай, поете. Той надушва яденето от миля. Щом казва, че е овесена каша, значи е овесена каша. По дяволите, това не ми харесва.
— Защо? Аз, например, обичам овесената каша. С удоволствие бих похапнал.
— Золтан е прав — каза Милва. — А ти млъквай, Лютиче, това не ти е поезия. Щом варят овесена каша с мляко, значи там има крави. А видят ли пожарища, селяните вземат кравите и бягат в гората. Тези защо не са избягали? Да свърнем в гората, ще ги заобиколим. Надушвам нещо лошо.
— По-спокойно, по-спокойно — промърмори джуджето. — Винаги ще успеем да избягаме. А може би войната вече е свършила? Може темерийската армия най-накрая да е започнала настъпление? Какво знаем ние тук, в пущинака? Може би победната битка вече е минала, може би сме отблъснали Нилфгард и фронтът е зад гърба ни, а селяните и кравите се връщат по домовете си? Трябва да проверим, да разузнаем. Фигис, Мънро, останете тук и си отваряйте очите. А ние ще проучим нещата. Ако е безопасно, ще изкряскам като ястреб.
— Като ястреб? — неспокойно размърда брадата си Мънро Бруис. — Та ти си нямаш никаква представа от подражаване на птичи гласове, Золтан.
— Именно. Ако чуеш странен вик, който на нищо не прилича, това ще съм аз. Води, Пърсифал. Гералт, ще дойдеш ли с нас?
— Всички ще дойдем. — Лютичето слезе от коня. — Ако има засада, с голяма група ще е по-безопасно.
— Оставям ви Фелдмаршала. — Золтан свали от рамото си папагала и го подаде на Фигис Мерлуцо. — Птичето може изведнъж да се разпсува и тайният поход ще отиде по дяволите. Да вървим.
Пърсифал бързо ги поведе към края на гората, сред гъстите храсти див люляк. След храсталаците започна лек наклон надолу, виждаха се купчини повалени дънери. По-нататък се простираше голяма поляна. Всички от отряда се подадоха предпазливо от храстите.
Съобщението на гнома беше абсолютно точно. Насред поляната наистина имаше три къщурки, хамбар и няколко бараки. Насред двора лъщеше голяма локва от течна тор. Постройките и малкият правоъгълник на занемарената градина бяха заобиколени от ниска, частично разрушена ограда, зад която се мотаеше тъмнокафяво куче. Над една от къщите се вдигаше дим, лениво пълзящ по хлътналия покрив.
— Наистина този дим ухае апетитно — прошепна Золтан, подушвайки въздуха. — Особено след като ноздрите ти са привикнали със смрадта на пожарищата. Не се виждат коне или стража — и това е добре, но не изключвам възможността някой скитници да са попаднали тук и да са се заели да готвят. Хм, струва ми се, че тук е безопасно.
— Ще отида там — каза Милва.
— Не — възрази джуджето. — Твърде много приличаш на „катерица“. Ако те видят, може да се изплашат, а изплашените хора са непредсказуеми. Ще отидат Язон и Калеб. А ти приготви лъка, за да ги защитиш при нужда. Пърсифал, бъди готов да бягаш към останалите, ако се наложи да се бие отбой.
Язон Варда и Калеб Стратън излязоха предпазливо от храстите и тръгнаха към постройките. Вървяха бавно и се оглеждаха внимателно.
Кучето ги надуши веднага, разлая се яростно и се разтича по двора, без да обръща внимание на умилкващите мляскания и подсвирквания на джуджетата. Вратата на една от къщурките се отвори. Милва веднага вдигна лъка и плавно опъна тетивата. И веднага я отпусна.
На прага беше изскочила ниска, пълна девойка с дълги плитки. Тя извика нещо, размахвайки ръце. Язон Варда разпери ръце и отвърна нещо. Девойката се развика — всички чуваха крясъците й, но не можеха да разпознаят думите.
Обаче явно тези думи достигнаха до Язон и Калеб и им направиха впечатление, защото двете джуджета като по команда се обърнаха кръгом и хукнаха обратно към храсталака. Милва отново опъна тетивата и започна да мести стрелата, търсейки цел.