— Какво има, по дяволите? — изхриптя Золтан. — Какво става? От кого бягат така? Милва?
— Затваряй си устата — процеди стрелкинята, продължавайки да мести стрелата от къщурка към къщурка, от барака към барака. Но все така не намираше мишена. Девойката с плитките се скри в къщурката, като хлопна вратата след себе си.
Джуджетата тичаха така, сякаш всички демони на Хаоса се носят подире им. Язон викаше нещо, може би ругаеше. Лютичето изведнъж пребледня.
— Той вика… О, майчице!
— Що за… — Золтан млъкна, защото Язон и Калеб вече пристигнаха, почервенели от усилието. — Какво става? Казвайте!
— Там има зараза… — издиша Калеб. — Черна шарка…
— Докоснахте ли нещо? — Золтан Чивай бързо отстъпи, като за малко не събори Лютичето. — Докоснахте ли нещо на двора?
— Не… Кучето не ни даде да се приближим…
— Да е благословено проклетото куче. — Золтан вдигна поглед към небето. — Богове, дайте му дълъг живот и купчина кокали, по-висока от връх Карбон. Тази, пълната девойка, имаше ли пъпки?
— Не. Тя е здрава. Болните лежат в последната къщурка, роднините й. А тя каза, че мнозина вече са умрели. Леле, Золтане, вятърът духаше към нас!
— Стига сте си щракали ченетата — каза Милва, отпускайки лъка. — Ако не сте докосвали заразени, нищо няма да ви стане, няма нищо страшно. Ако изобщо това с шарката е истина. Момичето може просто да е искало да ви изплаши.
— Не — възрази Язон, все още треперейки. — Зад бараката е изкопана яма. В нея има трупове. Момичето няма сили да погребва мъртвите, затова ги хвърля в ямата.
— Е — Золтан изсмърка с нос, — ето ти я овесената каша, Лютиче. На мен нещо ми се отяде. Да се махаме оттук, по-живо.
Откъм постройките се разлая кучето.
— Скрийте се — изсъска вещерът, клякайки.
От процепа в дясната страна на поляната излетя група конници, която обиколи постройките в галоп и нахлу в двора. Конниците бяха въоръжени, но дрехите им бяха пъстри и най-различни, а и оръжията им изглеждаха като случайно подбрани. Най-вероятно събрани от бойното поле.
— Тринайсет — бързо ги преброи Пърсифал Шутенбах.
— Какви са тези?
— Не са нилфгардци, нито пък редовна войска — прецени Золтан. — Нито пък Scoia’tael. Струват ми се доброволци. Свободни бойци.
— Или мародери.
Конниците се развикаха и обикаляха из двора. Кучето получи удар от дръжката на копие и избяга. Девойката с плитките изскочи на прага, разкрещя се. Но този път предупреждението не подейства или просто не го взеха на сериозно. Един от ездачите приближи в галоп, хвана девойката за плитката, дръпна я от прага и я повлече през поляната. Другите скочиха от конете, помогнаха му, замъкнаха момичето на края на двора, скъсаха й ризата и я повалиха върху купа изгнило сено. Девойката се съпротивляваше отчаяно, но нямаше шанс. Само един от мародерите не се присъедини към развлечението, а остана да пази конете, завързани за оградата. Девойката извика пронизващо и протяжно. После още веднъж — кратко и болезнено. А след това не се чу нищо повече.
— Войни! — Милва скочи на крака. — Герои, кучи синове!
— Не ги е страх от шарката — поклати глава Язон Варда.
— Страхът е присъщ на хората — промърмори Лютичето. — А в тези вече не е останало нищо човешко.
— Освен тумбаците — изхриптя Милва, като грижливо слагаше стрела на тетивата. — Които аз сега ще изтърбуша.
— Те са тринайсет — изрече многозначително Золтан Чивай. — И имат коне. Ще повалиш един или двама, останалите ще ни обкръжат. Освен това тези може да са само съгледвачи. Кой знае какви сили вървят подире им.
— И какво, да стоя и спокойно да гледам?
— Не. — Гералт намести меча на гърба си и превръзката на косите си. — Достатъчно гледахме. Дотук с бездействието. Но не бива да допуснем да се разпръснат. Виждаш ли го онзи, който държи конете? Когато ги наближа, свали го от седлото. Ако успееш, и още един. Но първо изчакай да се приближа.
— Остават единайсет — извърна се стрелкинята.
— Мога да броя.
— Освен това и шарката — промърмори Золтан Чивай. — Ако отидеш там, ще донесеш зараза… По дяволите, вещерю! Застрашаваш всички ни заради… Мамка му, това не е тази девойка, която търсиш!
— Млъквай, Золтане. Връщайте се при каруцата и се скрийте в гората.
— Аз идвам с теб — изрече хрипливо Милва.
— Не. Прикривай ме отдалеч, така ще ми помогнеш повече.
— А аз? — попита Лютичето. — Аз какво да правя?
— Както обикновено. Нищо.
— Ти си се побъркал… — промърмори Золтан. — Сам срещу такава шайка… Какво ти става? Искаш да си играеш на герой, спасител на девици?