— Имаш контакти.
— Ще ме измъчват. Ще ме изтезават. Или ще изгния в Дракенборг…
— Длъжница си ми.
Милва извърна глава и прехапа устни.
— Да, длъжница съм ти — изрече тя с горчивина. — Не съм го забравила.
Затвори очи, лицето й изведнъж се изкриви, устните й потрепнаха, тя силно стисна зъби. Под клепачите й бледо заблещука споменът за призрачната лунна светлина от онази нощ. Неочаквано се върна болката в глезена, хванат в примка от ремък, болката в опънатите стави. В ушите й се разнесе шумът от листата на рязко изправящото се дърво… Вик, стон, диво, безумно мятане и отвратителното усещане за обземащ я страх, когато беше разбрала, че не може да се измъкне… Вик и страх, скърцането на въжето, извиващи се сенки, разлюляна, неестествена, преобърната земя, преобърнато небе, дървета с преобърнати корони, болка, пулсираща в слепоочията кръв… А на разсъмване — дриади, в кръг около нея… Далечен сребрист смях… Кукла на въженце! Люлей се, люлей се, кукличке, с главата надолу… И нейният собствен, но същевременно чужд хриплив вик. А после мрак.
— Да, длъжница съм ти — повтори тя през стиснатите си зъби. — Наистина, аз съм обесница, свалена от въжето. Явно докато съм жива, няма да мога да платя този дълг.
— Всеки има някакъв дълг — каза Еитне. — Такъв е животът, Мария Баринг. Дългове и кредити, задължения, благодарност, разплащания… Да направиш нещо за някого. А може би за себе си? Нали всъщност винаги се разплащаме със себе си, а не с някой друг. Във всеки от нас се крие едновременно и кредитор, и длъжник. Важното е да уредим тази сметка със себе си. Идваме на този свят като частица от дадения ни живот, а после през цялото време се мъчим да си платим дълговете. Към себе си. За да можем в края на краищата да се издължим.
— Близък ли ти е този човек, госпожо Еитне? Този… вещер?
— Близък ми е. Макар и самият той да не го знае. Връщай се в Кол Серай, Мария Баринг. Отиди при него. И направи онова, което той ще те помоли.
В котловината изпращя храст, изпука клонче. Разнесе се високото и гневно „чек-чек“ на сврака, сипките излетяха, мярнаха се белите им пера. Милва затаи дъх. Най-накрая.
— Чек-чек — обади се свраката. — Чек-чек-чек.
Отново изпука клонка.
Милва намести стария, излъскан до блясък десен нараменник, и мушна китката си в прикрепената към грифа на лъка примка. Извади една стрела от плоския колчан на бедрото си. Машинално, по навик, провери острието и перата. Купуваше стрелите от пазарите — като избираше средно една от десет предложения, — но слагаше перата сама. Повечето достъпни за продажба готови стрели имаха прекалено къс балансьор, разположен по оста на стрелата, а Милва използваше само стрели със спираловидни балансьори, не по-къси от пет цала.
Тя сложи стрелата върху тетивата и се прицели към изхода на котловината, към зеленеещата се между стъблата част от берберис, отрупана с червени плодчета.
Сипките кацнаха не много надалеч и възобновиха пеенето си. „Ела, козичке — помисли си Милва, докато вдигаше лъка и опъваше тетивата. — Ела. Готова съм.“
Но сърните продължиха нататък по дерето, към блатата и изворите, захранващи вливащите се в Лента ручеи. От котловината излезе козле. Красиво козле, на вид тежко над четирийсет фунта. То вдигна глава, наостри уши, после се обърна към храстите и отхапа клонка с листа.
Беше застанало в удобна позиция — със задната си част към нея. Ако не беше стъблото, засланящо мишената, Милва щеше да стреля, без да се замисля. Дори и да попаднеше в корема му изотзад, стрелата щеше да го пробие и да се добере до сърцето, черния или белия дроб. При попадение в бедрото би разкъсала някоя артерия и животното скоро би се строполило на земята. Милва чакаше, без да отпуска тетивата.
Козелът отново вдигна глава, пристъпи, излезе иззад стъблото — и внезапно се обърна напред. Милва удържа тетивата и мислено изруга. Изстрелът в предната част на тялото беше несигурен — вместо в белия дроб, стрелата лесно можеше да потъне в корема. Тя чакаше, сдържайки дъха си, като усещаше с крайчеца на устата си соления вкус на тетивата. Това беше още едно голямо, направо неоценимо достойнство на нейния лък — ако използваше по-тежко или не толкова грижливо изработено оръжие, тя не би могла да го държи толкова дълго време опънато, без да рискува да умори ръката си и по този начин да намали точността на изстрела.
За щастие козелът наведе глава, отхапа от израстващата от мъха трева и се обърна странично. Милва спокойно си пое дъх, прицели се в областта на белия дроб и спокойно отпусна тетивата.