— Млъквай!
— О, върви по дяволите! Почакай. Дай ми меча си. Те са много, по-добре да не се налага да повтаряш ударите. Вземи моя сихил. С него ще е достатъчно да удряш само по веднъж.
Вещерът взе оръжието на джуджето без никакво колебание и без да промълви нито дума. Още веднъж посочи на Милва мародера, наглеждащ конете. После прескочи един повален дънер и с бързи крачки се насочи към къщурките.
Грееше слънце. Изпод подметките му изскачаха скакалци.
Пазачът на конете го забеляза и измъкна копието си от калъфа до седлото. Имаше дълги, разрошени коси, падащи върху разкъсаната му ризница, прикрепена с ръждива тел. Носеше явно наскоро свалени от някой труп нови обувки с блестящи катарами.
Часовоят извика, иззад оградата излезе втори мародер. Коланът му с меча висеше на шията, а той точно в момента закопчаваше панталоните си. Гералт вече беше съвсем наблизо. Откъм купата сено се разнасяше кикотенето на занимаващите се с девойката мъже. Гералт дишаше дълбоко и с всяко вдишване желанието му да убива нарастваше. Би могъл да се успокои, но не искаше. Желаеше да си достави поне малко удоволствие.
— А ти кой си? Стой! — извика дългокосият, претегляйки копието с ръка. — Какво търсиш тук?
— Писна ми да гледам.
— Какво-о-о?
— Името Цири говори ли ти нещо?
— Да те…
Мародерът не успя да каже нищо повече. Една украсена със сиви пера стрела се заби в гърдите му и го събори от седлото. Преди още да е паднал на земята, Гералт чу свистенето на нова стрела. Тя се заби в корема на втория войник, ниско, между ръцете му, закопчаващи дюкяна. Той изрева като звяр, преви се и се стовари върху оградата, чупейки и събаряйки коловете й.
Преди останалите да се опомнят и да се хванат за оръжията, вещерът вече беше сред тях. Мечът на джуджето проблесна и запя — в пеенето на леката като перо и остра като бръснач стомана се долавяше дива жажда за кръв. Вещерът почти не усещаше съпротивление в съсичаните тела. Кръвта плисна в лицето му, но нямаше време да я избърсва.
Дори и мародерите да бяха помислили за битка, гледката на труповете и реките кръв ги накара да забравят за тази идея. Панталоните на единия бяха спуснати до коленете, той дори не успя да ги вдигне, получи удар в сънната артерия и падна по гръб, смешно размахвайки своята така и останала незадоволена мъжественост. Друг, още съвсем млад, предпази главата си с двете си ръце, а сихилът ги отсече през китките. Останалите се разбягаха във всички посоки. Вещерът се втурна след тях, проклинайки болката, която отново го прободе в коляното. Надяваше се, че кракът няма да спре да му се подчинява.
Успя да притисне още двама до оградата, те се опитаха да се защитават, вдигнали мечове. Но, парализирани от ужас, действаха неловко. Лицето на вещера отново се обагри с кръв, пръскаща от артериите, съсечени от меча на джуджето. Но останалите използваха момента, успяха да избягат и вече скачаха върху конете си. Единият, пронизан от стрела, веднага се строполи на земята, гърчейки се като изхвърлена от мрежата риба. Двама други препуснаха в галоп. Но успя да избяга само единият, защото на полесражението изведнъж се появи Золтан Чивай. Джуджето замахна с брадвата си и я запокити, уцелвайки единия мародер право в средата на гърба. Мародерът изкрещя й излетя от седлото, размахвайки крака. Последният се притисна към шията на коня си, прелетя над пълната с трупове яма и се понесе към процепа между дърветата.
— Милва! — извикаха едновременно вещерът и джуджето.
Стрелкинята, която вече тичаше към тях, веднага се спря и застина. Отпусна опънатия лък и бавно започна да го вдига, все по-високо и по-високо. Не чуха свистенето на тетивата. Видяха стрелата едва когато достигна връхната точка на полета си и се понесе надолу. Ездачът увисна от коня със стърчащата от рамото му стрела. Но той не падна, а се изправи и продължи да пришпорва коня с викове.
— Какъв лък! — извика възхитено Золтан Чивай. — Какъв изстрел!
— За нищо не става тоя изстрел. — Вещерът избърса кръвта от лицето си. — Кучият син избяга и ще доведе приятелчетата си.
— Тя уцели! От двеста крачки разстояние!
— Можеше да се прицели в коня.
— Конят с нищо не е виновен! — изсумтя ядосано Милва, приближавайки се към тях. Изплю се, гледайки в конника, който тъкмо изчезваше в гората. — Не уцелих както трябва мерзавеца, защото бях леко задъхана… Пфу, гадино, бягай със стрелата ми. Дано ти донесе лош късмет!
От просеката до тях долетя конско цвилене и веднага след това — дивият писък на умиращ човек.
— Хо, хо, хо! — Золтан погледна изумено стрелкинята. — Не стигна далеч! Шиповете ти вършат добра работа. Отрова? Или може би магия? Защото дори и нещастникът да е хванал шарка, болестта не може да го повали толкова бързо.