— Не бях аз. — Милва погледна многозначително към вещера. — Нито пък шарката. Но ми се струва, че знам кой беше.
— Аз също. — Джуджето засука мустак и хитро се усмихна. — Забелязах, че постоянно се оглеждате, знаете, че някой върви подире ви. На дорест жребец. Не знам кой е, но щом това не ви пречи… Не е моя работа.
— Още повече, че от такава тилова охрана има полза — каза Милва, поглеждайки отново Гералт. — Сигурен ли си, че този Кахир ти е враг?
Гералт не отговори. Върна меча на Золтан.
— Благодаря. Здравата сече.
— Когато е в добри ръце — усмихна се джуджето. — Чувал съм истории за вещери, но да повалиш осмина за две минути…
— Няма с какво да се гордея. Те не умееха да се бранят.
Девойката с плитките се надигна на четири крака, после се изправи, олюлявайки се, и с треперещи ръце се опита да поправи остатъците от разкъсаната си риза. Вещерът много се изненада, когато видя, че тя с нищо, абсолютно с нищо не прилича на Цири, макар и само преди миг той да беше готов да се закълне, че изглежда като нейна сестра-близначка. С неуверени движения девойката потърка лицето си, и поклащайки се, тръгна право към къщичката. Без да заобикаля торта.
— Хей, почакай! — извика Милва. — Хей, ти… Можем ли да ти помогнем с нещо? Хей!
Девойката дори не я погледна. На прага тя се спъна, едва не падна, облегна се на касата. И затвори вратата след себе си.
— Човешката благодарност не знае граници — обади се джуджето. Милва се обърна като пружина, лицето й застина.
— А за какво трябва да е благодарна?
— Точно така — добави вещерът. — За какво?
— За конете на мародерите. — Золтан сведе поглед. — Ще ги нареже, няма да има нужда да убива кравата. Явно е устойчива срещу шарката, а сега и гладът не е страшен за нея. Ще оцелее. А след няколко дни, когато дойде на себе си, ще осъзнае, че благодарение на теб са й се разминали продължителните забавления и опожаряването на тези къщурки. Да се махаме оттук, докато не ни е надухал заразният вятър… Хей, вещерю, а ти накъде? За благодарностите?
— За обувки — каза студено Гералт, навеждайки се над дългокосия мародер, който беше вторачил мъртвите си очи в небето. — Изглежда, ще са ми точно по мярка.
През следващите дни ядоха конско месо. Обувките с блестящите катарами бяха доста удобни. Нилфгардецът Кахир през цялото време яздеше след тях на дорестия си кон, но Гералт вече не се оглеждаше.
Той най-накрая научи тайните на гвинта и дори игра с джуджетата. Загуби.
Не обсъждаха събитията на поляната. Нямаше смисъл.
Трета глава
МАНДРАГОРА или дивогуб — вид растение от семейство картофови, включващо тревни безстеблени растения с реповидни корени, в които може да се забележи прилика с човешка фигура; листата са събрани в розетка. Черна или бяла м. — отглежда се в неголеми количества във Виковаро, Рован и Имлак, рядко се среща и като диворастяща. Плодчетата са зелени, впоследствие — жълтеникави, ядат се с оцет и пипер, листата се използват в суров вид. Коренът на м. понастоящем се използва в медицината и фармацията, а в миналото е играел важна роля в суеверията, особено на северните народи; от него дялали човешки фигурки (алруники, алрауни) и ги съхранявали в домовете си като ценни талисмани. Смятало се е, че предпазват от болести, носят късмет в съдебните процеси, а жените по-лесно забременяват и раждат по-леко. Украсявали ги с платове и по новолуние им сменяли премяната. С корените на м. се е търгувало, а цената им е достигала шейсет флорена. Със същата цел били използвани и корените на дивата тиква (виж). Според суеверията коренът на м. се е използвал в магиите и в магическите филтри, а също така и за приготвяне на отрови. Тези суеверия се възродили по време на периода на лов на вещици. Конкретно обвинение в престъпно използване на м. било повдигнато в процеса срещу Лукреция Виго (виж). М. е била използвана като отрова също от легендарната Филипа Ейлхарт (виж).
Старият път се беше попроменил от времето, когато вещерът беше минавал за последно по него. Някога равният път, настлан с плоски базалтови плочки, изграден от елфите и джуджетата преди стотици години, сега се беше превърнал в изпъстрена с дупки развалина. На места дупките бяха толкова дълбоки, че приличаха на малки каменоломни. Темпото на движение се забави, фургонът на джуджетата с големи усилия лавираше между ямите и постоянно засядаше.