Золтан Чивай знаеше какво е разрушило пътя. В резултат на последната война с Нилфгард, поясни той, търсенето на строителни материали е нараснало неимоверно. Хората веднага се сетили, че Старият път е неизчерпаем източник на обработен камък. И тъй като изоставеният, минаващ през пущинаците и водещ отникъде доникъде път отдавна вече бил изгубил значение за транспорта и бил от полза за малцина, го разрушили без милост и задръжки.
— Вашите големи градове — оплакваше се джуджето през скърцащите ругатни на папагала — до един са построени върху наши и елфически основи. Под по-малките замъци и градчета сте сложили свои основи, но за сградите използвате нашите камъни. И при това не спирате да повтаряте, че прогресът се извършва благодарение на вас, хората.
Гералт се въздържа от коментари.
— Но вие дори не разрушавате разумно — ругаеше Золтан, ръководейки операцията по измъкване на фургона от поредната дупка. — Защо не сте вадили камъните подред, започвайки от края на пътя? Като децата сте! Вместо да ядете поничката подред, вие първо вадите с пръст мармалада от средата, а останалото изхвърляте, защото не е толкова вкусно.
Гералт се оправда, че за всичко е виновна политическата география. Западният край на Стария път лежеше в Бруге, източният — в Темерия, а средата — в Соден, така че всяко кралство си имаше собствени съображения за разрушаването на своя участък. В отговор Золтан описа цветисто къде им е мястото на кралете и обрисува доста непристойно същността на политиката им, а Фелдмаршал Дуда добави това-онова относно майките на кралете.
Колкото повече напредваха, толкова по-лошо ставаше. Сравнението на Золтан за поничката и мармалада ставаше все по-неточно — пътят наподобяваше по-скоро тесто с мая, от което грижливо са изчовъркани всички стафиди и орехчета. Изглежда, неумолимо наближаваше моментът, в който фургонът щеше да се разбие или да заседне окончателно и безвъзвратно. Обаче ги спаси същото нещо, което някога беше унищожило пътя. Натъкнаха се на водещ в югоизточна посока път, използван и трамбован от тежките каруци, превозващи разграбените плочки. Золтан се развесели, реши, че пътят сигурно води към някой форт край Ина — реката, край която се надяваше да срещне темерийскиге войски. Джуджето свято вярваше, че както и по време на предишната война, точно иззад Ина, от Соден, ще тръгне съкрушителната контраатака на северните кралства, след което оцелелите войски на съкрушения Нилфгард ще избягат позорно отвъд Яруга.
И наистина, новият път отново ги приближи до войната. Нощното небе пред тях изведнъж се освети от огромно зарево, а през деня видяха стълбове дим, издигащи се от хоризонта на юг и на изток. Тъй като не беше ясно кой побеждава и опожарява и кой е победен и опожарен, те продължиха да се придвижват предпазливо, и да изпращат на далечни разузнавания Пърсифал Шутенбах.
Една сутрин неочаквано ги застигна дорест кон без ездач. Зеленият чул с нилфгардска бродерия беше обагрен от тъмни струи кръв. Не можеше да се твърди със сигурност, че кръвта е на ездача, убит при каруцата на хевкара, или е била пролята по-късно, след като конят се е сдобил с нов стопанин.
— Е, край с проблемите — каза Милва, гледайки Гералт. — Ако това наистина бяха проблеми.
— Истинският проблем е там, че не знаем кой е свалил ездача от седлото — промърмори Золтан. — И дали този някой не върви подире ни, по нашите следи и тези на бившата охрана на тила ни.
— Той беше нилфгардец — процеди Гералт през зъби. — Говореше почти без акцент, но избягалите селяни можеха да го разпознаят.
Милва извърна глава.
— Трябваше да го убиеш тогава, вещерю — каза тихо тя. — Смъртта му щеше да е по-лека.
— Излезе от ковчега само за да загине в някакъв ров — поклати глава Лютичето, гледайки многозначително Гералт.
С това приключи епитафията за Кахир, синът на Кеалах, пуснатият от ковчега нилфгардец, който твърдеше, че изобщо не е нилфгардец. Повече не разговаряха за него. Тъй като Гералт, въпреки многобройните си закани, не искаше да се раздели с буйната Плотка, на дорестия жребец се качи Золтан Чивай. Краката на джуджето не достигаха до стремената, но жребецът беше кротък и позволяваше да го управляват.
През нощта на хоризонта сияеше зарево, през деня лентите от дим се издигаха в небето и зацапваха синевата. Скоро групата се натъкна на опожарени постройки, огнените езици все още пълзяха по овъглените греди и покриви. Недалеч от пожарището видяха осем дрипльовци и пет кучета, които съвместно обираха остатъците от месо върху подут, частично овъглен конски труп. При вида на джуджетата пируващите панически се разбягаха. Останаха само един човек и едно куче — явно тях никаква заплаха не можеше да ги откъсне от стърчащите като гребен ребра на мършата. Золтан и Пърсифал се опитаха да разпитат човека, но не успяха да научат нищо. Той само скимтеше, трепереше, свиваше глава между раменете си и се давеше с откъснатите от костите мръвки. Кучето ръмжеше и оголваше зъби до венците. Конският труп вонеше отвратително.