— Упири? — Золтан Чивай отстъпи и се изплю. — Трупоядци?
— Най-вероятно. През нощта в гората трябва да се внимава.
— Мам-м-мка му! — изскърца Фелдмаршал Дуда.
— Взе ми думите от устата, птиче — смръщи вежди Золтан Чивай. — Да, попаднахме в неприятна ситуация. Значи какво? Или в гората, където са упирите, или по пътя, където са армията и мародерите?
— В гората — изрече убедено Милва. — В гъсталака. По-добре гули, отколкото хора.
Тръгнаха през горите, отначало предпазливо, в плътна група, реагиращи на всяко помръдване в гъсталака. Но скоро възвърнаха самоувереността си, доброто настроение и темпото си. Не се виждаха нито гули, нито някакви следи от присъствието им. Золтан подхвърли на шега, че упирите и всички останали демони сигурно са узнали за приближаващите войски, и ако им се е случило да видят в действие и мародерите и верденските доброволци, сигурно от ужас са се скрили в най-дълбоките и глухи дебри и сега седят там, тракат със зъби и треперят от страх.
— И пазят останалите упири — жените и децата си — мърмореше Милва. — Чудовищата знаят, че войниците в поход няма да простят и на някоя овца. А ако се хвърли женска дреха върху някоя върба, героите ще се задоволят и с дупка от чвор.
Лютичето, който от дълго време беше във въодушевление и добро настроение, настрои лютнята и се зае да съчинява подходящ куплет за върбите, дупките и похотливите войни, а джуджетата и папагалът се надпреварваха да му подхвърлят рими.
— О — каза Золтан.
— Какво? Къде? — попита Лютичето, като се надигна на стремената и погледна в дерето, което сочеше джуджето. — Нищо не виждам.
— О — повтори Золтан.
— Не повтаряй като папагал! Какво „о“?
— Река — поясни спокойно Золтан. — Десен приток на Хотла. Казва се О.
— Ааа…
— Защо реши така? — засмя се Пърсифал Шутенбах. — Река А се влива в Хотла нагоре по течението, далеч оттук. Това е О, не А.
Дерето, на чието дъно течеше реката с простичкото наименование, беше обрасло с висока коприва, стигаща над главите на джуджетата. Носеше се ухание на изгнила дървесина и навред квакаха жаби. Склоновете му бяха стръмни, и точно това се оказа фатално. Фургонът на Вера Льовенхаупт, който от самото начало на пътуването понасяше всички поврати на съдбата и преодоляваше всички прегради, загуби битката с река О. Той се изплъзна от ръцете на спускащите го към водата джуджета, понесе се подскачайки към самото дъно на дерето, където се разби на трески.
— Мам-м-мка му! — изврещя Фелдмаршал Дуда в контрапункт на хоровия вик на Золтан и компанията му.
— Честно казано — оцени Лютичето, разглеждайки останките от фургона и разпиляния багаж, — може и да е за добро. Този проклет фургон само ни бавеше, вечно имахме грижи с него. Погледни реално на нещата, Золтане. Имахме късмет, че никой от нас не падна заедно с него. Ако се беше наложило да бягаме бързо, щяхме да изоставим фургона заедно с целия ви багаж, който сега можете да спасите.
Джуджето се извърна и започна да си мърмори ядосано, но Пърсифал Шутенбах неочаквано подкрепи трубадура. Подкрепата, както забеляза вещерът, беше съпроводена с няколко многозначителни намигания. Намигванията би трябвало да останат незабелязани, но изразителната мимика върху лицето на гнома изключваше всякаква потайност.
— Поетът е прав — повтори Пърсифал, като правеше физиономии и намигваше. — Оттук можем да достигнем Хотла и Ина, като хвърлим към тях шапките си, и то намокрени. Пред нас е Фен Кам, няма абсолютно никакви пътища. Там щеше да ни е тежко с фургона. А ако при Ина ни срещнат темерийските войски, то с нашия багаж… можехме да имаме проблеми.
Золтан се замисли и подсмръкна.
— Е, добре — каза най-накрая той, поглеждайки към останките от фургона, миещи се в ленивото течение на река О. — Ще се разделим. Мънро, Фигис, Язон и Калеб остават. Другите ще продължат. Ще трябва да натоварим на конете торбите с провизии и ръчните принадлежности. Мънро, знаеш ли какво да правиш? Имате ли лопати?
— Имаме.
— Само гледайте да не остават никакви видими следи! И добре обозначете и запомнете мястото!
— Бъди спокоен.
— Лесно ще ни догоните. — Золтан наметна на гърба си раницата и сихила, поправи брадвата на колана си. — Ще вървим по течението на О, после по Хотла до Ина.
— Интересно — промърмори Милва на Гералт, когато пооределият отряд тръгна на път, съпроводен от махането с ръце на четирите джуджета. — Интересно, какво толкова имаха в тези сандъци, че трябва да се закопаят, а мястото да се означи? И при това без никой от нас да го вижда?