— Не е наша работа.
— Едва ли в сандъчетата са си носели бельо за смяна — прошепна Лютичето, водейки предпазливо Пегас между оголените дънери. — Те имат големи планове за този товар. Общувах достатъчно много с тях, за да съобразя на какво намирисва тази работа и какво може да е скрито в сандъците.
— И какво може да е скрито там, според теб?
— Тяхното бъдеще. — Поетът се огледа, за да види дали някой не подслушва. — По професия Пърсифал е шлифовчик на камъни, иска да отвори своя собствена работилница. Фигис и Язон са ковачи, говореха за ковачница. Калеб Стратън смята да се жени, а родителите на невястата му вече два пъти са го прогонвали, защото е голтак. А Золтан…
— Престани, Лютиче. Раздрънка се като жена. Извинявай, Милва.
— Няма за какво.
Отвъд реката, зад тъмния и подгизнал пояс от стари дървета, гората оредяваше, а по-нататък започваха поляни, ниски брези и сухи ливади. Въпреки това групата се придвижваше бавно. По примера на Милва, която веднага след тръгването им взе със себе си на седлото едно луничаво момиче с плитки, Лютичето също взе едно детенце на Пегас, а Золтан качи на дорестия си жребец две, като самият той слезе на земята и поведе коня за юздата. Но скоростта не се увеличи — жените от Кернов не успяваха да следват темпото на конете.
Вече се свечеряваше, когато, след близо час обикаляне из дерета и проходи Золтан Чивай се спря, размени няколко думи с Пърсифал Шутенбах и се обърна към останалите от групата.
— Не ми викайте и не ми се подигравайте — каза той, — но ми се струва, че съм се заблудил. По дяволите, не знам къде сме и накъде трябва да вървим.
— Не говори глупости — притесни се Лютичето. — Какво означава, че не знаеш? Нали се ориентираме по течението на реката? А там, долу, все още е река О. Прав ли съм?
— Прав си. Само че забележи накъде тече.
— По дяволите! Това е невъзможно!
— Вероятно сме се заблудили сред деретата — каза навъсено Милва, докато търпеливо почистваше сухите листа и игличките от косата на момиченцето, което возеше на седлото си. — Реката криволичи, завива. И ние сме точно на завой.
— Но това все още е река О — инатеше се Лютичето. — Ако се придържаме към реката, няма как да се заблудим. Реката понякога криволичи, признавам, но винаги води до някъде. Такъв е законът на природата.
— Не умувай, певецо — смръщи нос Золтан. — Затваряй си устата. Не виждаш ли, че в момента мисля?
— Не. По нищо не ти личи. Повтарям, трябва да се движим по брега на реката, и тогава…
— Престани — промърмори Милва. — Ти си гражданин. Твоите закони за света са оградени с градските зидове, там мъдростта ти може и да важи. А я се огледай тук! Долината е насечена от дерета, бреговете са стръмни, обрасли с храсти. Как смяташ да вървиш покрай реката? По склона на дерето — до долу, в гъсталака и тинята, после пак нагоре, след това отново надолу и нагоре, и през цялото време да теглиш коня за юздата? Като минеш през две дерета, така ще се задъхаш, че ще се проснеш насред склона. Водим жени и деца със себе си, Лютиче. А и слънцето скоро ще залезе.
— Забелязах. Добре, млъквам. Да видим какво ще предложат свикналите с горските пътеки следотърсачи.
Золтан Чивай шляпна по главата ругаещия папагал, нави на пръста си част от брадата и изрева гневно:
— Пърсифал?!
— Знаем приблизителната посока. — Гномът погледна към слънцето, което вече висеше ниско над короните на дърветата. — Значи едната възможност е такава: зарязваме реката, обръщаме се, излизаме от деретата на сух терен и тръгваме през Фен Кам, през междуречието, в посока Хотла.
— А другата възможност?
— О е плитка. Наистина, след скорошните дъждове водата е придошла, но можем да я прекосим. Ще скъсяваме завоите й по течението всеки път, когато ни застане на пътя. Като следваме слънцето, ще влезем право между Хотла и Ина.
— Не — обади се изведнъж вещерът. — Предлагам веднага да се откажем от втората възможност. На другия бряг рано или късно ще навлезем в едно от Мехуновите мочурища. Това са ужасни места, решително ви съветвам да стоим далече от тях.
— Познаваш ли тези местности? Бил ли си там? Знаеш ли как да се измъкнем оттук?
Вещерът помълча малко.
— Бил съм там веднъж — каза той, потривайки челото си. — Преди три години. Но влязох от противоположната посока, от изток. Бях тръгнал към Бруге и исках да скъся пътя. А как съм се измъкнал — не помня. Защото са ме изкарали полужив, с фургон.
Джуджето го изгледа продължително, но не зададе повече въпроси.
Безмълвно потеглиха наобратно. Жените от Кернов вървяха с усилие, като се спъваха и се подпираха с тояжки, но през цялото време нито една от тях не се оплака. Милва яздеше до вещера, придържайки с ръце момичето с луничките и плитките.