— Струва ми се — обади се тя изведнъж, — че здравата си си изпатил там, на мочурищата, преди три години. Някакво чудовище, предполагам. Рискована ти е професията, Гералт.
— Не споря.
— Знам какво се е случило тогава — обади се отзад Лютичето. — Бил си ранен, някакъв търговец те е откарал оттук, а после, в Заречие, си намерил Цири. Йенефер ми го разказа.
Като чу това име, Милва леко се усмихна. Това не се изплъзна от вниманието на Гералт. Той реши при следващото им спиране да се накара здравата на Лютичето за неуместното му бърборене. Доколкото познаваше поета обаче, не разчиташе да има някакъв ефект, още повече, че Лютичето най-вероятно вече беше издрънкал всичко, което знаеше.
— А може би не е хубаво, че не отидохме на онзи бряг, в мочурищата — подхвърли след кратко мълчание стрелкинята. — Ако тогава си намерил момичето… Елфите казват, че ако посетиш отново място, където нещо се е случило, моментът може да се повтори. Те наричат това… По дяволите, забравих как. Възел на съдбата?
— Примка — поправи я Гералт. — Примка на съдбата.
— Пфу! — намръщи се Лютичето. — Стига сте говорили за възли и примки. Някога една елфка ми предсказа, че ще се простя с този свят на ешафода, с помощта на майстор по примките. Наистина, аз не вярвам в такива предсказания, но преди няколко дни сънувах, че ме бесят. Събудих се плувнал в пот, не можех да преглътна и да си поема дъх. Така че не ми е приятно да слушам как някой говори за възли.
— Не говоря с теб, а с вещера — отвърна Милва. — А ти не си наостряй ушите, за да не влезе нещо неприятно в тях. Е, Гералт? Какво ще кажеш за тази примка на съдбата? А ако навлезем в мочурищата и моментът се повтори?
— Точно затова е добре, че завихме наобратно — отговори рязко вещерът. — Нямам никакво желание този кошмар да се повтаря.
— Дума да няма — поклати глава Золтан, оглеждайки се. — На хубаво местенце ни заведе, Пърсифал.
— Фен Карн — промърмори гномът, почесвайки върха на дългия си нос. — Полето с могилите… Винаги съм се чудел откъде е това наименование.
— Сега вече знаеш.
Просторната котловина пред тях вече беше забулена с вечерна мъгла, от която, като от море, докъдето стигаше погледът, се подаваха хиляди могили и обрасли с мъх монолити. Някои от скалите бяха обикновени безформени канари. Други, като издялани, имаха формата на обелиски и менхири. Трети — намиращи се близо до центъра на тази каменна гора — бяха групирани в долмени и кромлехи и бяха разположени в окръжности, което изключваше случаен каприз на природата.
— Наистина — повтори джуджето. — Очарователно местенце за нощуване. Елфическо гробище. Ако не ме лъже паметта, вещерю, ти наскоро спомена за гули? Е, да знаеш, че ги усещам сред тези могили. Тук трябва да има всичко. Гули, гравейри, упири, вихти, елфически духове, привидения, призраци — пълен комплект! Всичките седят там, и знаете ли за какво си шепнат? Че няма нужда да си търсят вечеря, тя сама идва при тях!
— Може би е добре да се върнем? — предложи Лютичето шепнешком. — Да се измъкнем оттук, докато не се е стъмнило съвсем?
— Поддържам това предложение.
— Жените няма да направят нито крачка повече — каза ядосано Милва. — Децата са полузаспали. Конете са уморени. Ти самият все ни юркаше, Золтане. Да повървим още малко, още половин миля, още едно стаяние. А сега какво? Да се върнем две стаяния назад? Глупости! Гробница, не гробница — ще нощуваме където ни се е паднало.
— Точно така — подкрепи я вещерът, слизайки от коня. — Не се паникьосвайте. Не всяко гробище гъмжи от чудовища и привидения. Никога не съм бил във Фен Карн, но ако тук беше опасно, щях да съм чул за това.
Никой не изрече нито дума, включително и Фелдмаршал Дуда. Жените от Кернов гушнаха децата си и насядаха в плътна група, безмълвни и явно уплашени. Пърсифал и Лютичето спънаха конете и ги пуснаха да пасат гъстата трева. Гералт, Золтан и Милва се приближиха към края на поляната, разглеждайки потъващото в мъглата и в спускащия се здрач гробище.
— Отгоре на всичко е и пълнолуние — промърмори джуджето. — Ох, упирите ще празнуват тази нощ, демоните ще ни дадат да се разберем… А какво светлее там на юг? Не е ли зарево?
— Точно зарево си е — потвърди вещерът. — Отново са запалили нечий покрив. Знаеш ли какво, Золтане? Чувствам се някак в по-голяма безопасност тук, във Фен Карн.
— Аз също ще се почувствам така, когато изгрее слънцето. Стига гулите да ни позволят да изчакаме изгрева.
Милва порови в кесията си и извади нещо блестящо.
— Сребърен накрайник — каза тя. Пазех си го за такива случаи. Струваше ми пет крони на пазара. Може ли да се убие гул с това, вещерю?