— Не мисля, че тук е имало гули.
— Та нали ти самият каза — промърмори Золтан, — че обесниците на дървото са ги огризали гули? А където има гробище, там има и гули.
— Невинаги.
— Дано да си прав. Ти си вещер, специалист, надявам се, че ще ни защитиш. Мародерите добре ги подреди… Гулите по-добре ли се бият от мародерите?
— Направо е несравнимо. Нали ви помолих — не се паникьосвайте.
— А против вампир ще свърши ли работа? — Милва сложи накрайника върху тялото на една стрела, провери с показалеца си остротата. — Или срещу упир?
— Може и да подейства.
— На моя сихил — каза Золтан, вадейки меча си — е изсечено със старинните руни на джуджетата наше древно заклинание. Ако някой гул се приближи на дължината на острието до мен — ще ме запомни. Ето, вижте.
— Ха! — поинтересува се Лютичето, който точно в този момент се приближаваше. — Значи това са знаменитите тайни руни на джуджетата? И какво гласи този надпис?
— „Смърт на изчадията!“
— Нещо помръдна сред камъните! — възкликна изведнъж Пърсифал Шутенбах. — Гул, гул!
— Къде?
— Там, там! Скри се сред скалите!
— Един ли?
— Само един видях!
— Сигурно здраво е изгладнял, щом си мисли за нас още преди да мръкне. — Джуджето си плю на дланите и хвана сихила още по-силно. — Ха! Сега ще се убеди, че лакомството не е за него! Милва, пусни му една стрела в задника, а аз ще го избавя от съмненията!
— Нищо не виждам там — изсъска Милва, допряла перата на стрелата до брадичката си. — Нито тревичка не трепва между камъните. Да не ти се е привидяло, гноме?
— В никакъв случай! — възрази Пърсифал. — Виждате ли онази скала, която прилича на счупена маса? Гулът се скри там, точно зад нея!
— Стойте тук. — Гералт бързо извади меча от ножницата на гърба си. — Пазете жените и наглеждайте конете. Ако гулите нападнат, животните ще подивеят. Аз ще отида да проверя какво беше това.
— Няма да ходиш сам — възрази решително Золтан. — Тогава, на поляната, ти позволих да отидеш сам, защото се уплаших от шарката. И след това две нощи не можах да мигна от срам. Никога повече! Пърсифал, а ти къде? Отзад? Нали ти видя чудовището — ще бъдеш най-отпред. Не се бой, аз съм подир теб.
Тръгнаха предпазливо напред, като се стараеха да не шумолят при допира си с плевелите, които стигаха до коленете на Гералт и до кръста на джуджето и гнома. Когато наближиха долмена, посочен от Пърсифал, се разделиха, за да отрежат пътя за бягство на гула. Но стратегията се оказа излишна. Гералт знаеше, че ще стане така — вещерският му медальон дори не трепна, не сигнализира нищо.
— Тук няма никой — отбеляза Золтан, оглеждайки се. — Никакви духове. Привидяло ти се е, Пърсифал. Фалшива тревога. Напразно ни наплаши, заслужаваш ритник в задника заради това.
— Видях! — разгорещи се гномът. — Видях как скача между камъните! Беше слаб и черен като униформа на бирник…
— Млъквай, глупав гном, че така ще те…
— Каква е тази странна миризма? — попита изведнъж Гералт. — Не я ли усещате?
— Наистина. — Джуджето започна да души като хрътка. — Странно вони.
— Билки. — Пърсифал подуши въздуха с чувствителния си двуцалов нос. — Пелин, босилек, анасон… Канела? Какво е това, по дяволите?
— На какво миришат гулите, Гералт?
— На трупове.
Вещерът огледа бързо следите в тревата, после с няколко бързи крачки се върна при долмена и леко почука с плоската страна на меча си по него.
— Излизай — процеди през зъби той. — Знам, че си там. По-бързо, че ще ръгна с желязото в дупката.
От идеално замаскираната дупка под камъка се разнесе тихо шумолене.
— Излизай — повтори Гералт. — Нищо няма да ти направим.
— И косъмче няма да ти падне от косата — изрече с меден гласец Золтан, като същевременно вдигна сихила над дупката и се опули страховито. — Излизай смело.
Гералт поклати глава и с решителен жест накара джуджето да отстъпи. От дупката под долмена отново се чу шумолене и се разнесе остра миризма на билки и корени. След малко се подаде прошарена коса, последвана от лице, украсено с величествен гърбав нос, който определено не принадлежеше на гул, а на мършав мъж на средна възраст. Пърсифал не беше сгрешил. Човекът наистина напомняше с нещо за бирник.
— Мога ли да изляза без притеснения? — попита той, поглеждайки Гералт с черните си очи под прошарените си вежди.
— Можеш.
Мъжът се измъкна от дупката, изтупа черната си дреха, препасана на кръста с нещо като престилка, и намести платнената си торба, като с това предизвика нова вълна от мирис на билки.
— Предлагам ви да приберете оръжията, господа — каза той напълно спокойно, като гледаше обкръжилите го пътници. — Няма да са ви необходими. Както виждате, аз нямам никакво оръжие. Никога не нося оръжие. Нямам в себе си и нищо, което може да се нарече приемлива плячка за вас. Казвам се Емиел Регис. От Дилинген съм и съм фелдшер.