Обаче не чу очакваното хрущене на счупените от накрайника на стрелата ребра. Козелът подскочи нагоре, ритна с копито и изчезна, съпроводен от пукането на сухи клонки и шумоленето на листата.
Докато минат няколко удара на сърцето й, Милва стоеше неподвижно, вкаменена като мраморна статуя на горска нимфа. Едва когато всички звуци утихнаха, тя отдръпна дясната си ръка от бузата си и отпусна лъка надолу. Запомни посоката, в която се беше отдалечило животното и спокойно седна и опря гръб в дънера. Беше опитен ловец, бракониерстваше в господарските гори още от дете, първата си сърна беше убила на единайсет години, а първия четиринайсетгодишен елен — по невероятен ловджийски късмет — на четиринайсетия си рожден ден. А опитът говореше, че никога не бива да бърза подир ранено животно. Ако изстрелът й е бил добър, козелът би трябвало да падне на не повече от двеста крачки от входа на котловината. Ако е стреляла лошо — припряността можеше само да влоши нещата. Неудачно уцеленото животно, ако не бъде тревожено, след паническото бягство би се успокоило и би тръгнало по-бавничко. А ако е преследвано и подплашено, ще побегне с всички сили и ще се спре отвъд девет планини в десетата.
Така че Милва имаше на разположение поне половин час. Тя захапа откъснатото от нея стръкче трева и отново се върна в спомените си.
Когато след дванайсет дни тя се върна в Брокилон, вещерът вече ходеше. Леко понакуцваше и провлачваше единия крак, но вървеше. Милва не се учуди — тя знаеше за чудотворните лечителски свойства на горската вода и плевела, наричан конинхаела. Познати й бяха и уменията на Аглайс, неведнъж беше ставала свидетелка на буквално мигновеното изцеляване на ранени дриади. Явно и слуховете за невероятната твърдост и издръжливост на вещерите също не бяха изсмукани от пръстите.
Не дойде в Кол Серай веднага след пристигането си, макар и дриадите да й напомняха, че Gwynbleidd очаква нетърпеливо завръщането й. Протакаше умишлено, все още недоволна от възложената й мисия и искаше да демонстрира това. Съпровождаше елфите от новопристигналия ударен отряд на „катериците“ до лагера. Разказваше надълго и нашироко за всичко, случило се по време на похода, предупреждаваше дриадите, че хората са блокирали границата оттатък Лента. Едва когато й напомниха за трети път, тя се изкъпа, преоблече се и отиде при вещера.
Той я чакаше на края на поляната, там, където растяха кедри. Разхождаше се, от време на време присядаше, после скачаше на крака като пружина. Явно Аглайс му беше предписала упражнения.
— Какви са новините? — попита той веднага, след като се поздравиха. Студенината в гласа му не я излъга.
— Като че ли войната е към края си — отговори тя, свивайки рамене. — Разправят, че Нилфгард е разгромил жестоко Лирия и Аедирн. Верден се е предал, а кралят на Темерия се е договорил с нилфгардския император. Елфите в Долината на цветята са създали собствена държава. Обаче Scoia’tael от Темерия и Редания не са отишли там. Продължават да се бият…
— Нямах предвид това.
— Така ли? — направи се на учудена тя. — А, вярно. Да, наминах през Дориан, както ти ме помоли, макар и да се наложи да заобиколя много. А пътищата сега са опасни…
Тя спря да говори, протегна се. Този път той не я пришпори.
— А този Кодрингер, когото ме помоли да посетя, приятел ли ти беше? — попита тя най-накрая.
Лицето на вещера не потрепна, но Милва знаеше, че я е разбрал.
— Не. Не беше.
— Това е добре — продължи тя, вече по-свободно. — Защото вече не е сред живите. Изгорял е заедно с къщата си, останал е само коминът и половината от предната стена. Целият Дориан гъмжи от слухове. Едни разправят, че Кодрингер се е занимавал с черна магия и е варил отрови, както и че е имал договорка с дявола, затова дяволският огън го е погълнал. Други твърдят, че той, както обикновено, си е напъхал носа там, където не му е било работа. А това не се е харесало на някой, така че го убили и запалили къщата, за да прикрият следите. А ти как мислиш?
Не дочака нито отговор, нито появата на някакви емоции върху посивялото лице на вещера. Така че продължи, запазвайки язвителния и арогантен тон:
— Интересното е, че пожарът и гибелта на Кодрингер са се случили по време на първото юлско новолуние, точно както и метежът на остров Танед. Сякаш някой се е досетил, че Кодрингер знае нещо за бунта и ще го разпитват за подробностите. Сякаш някой е искал да му затвори устата завинаги. Какво ще кажеш за това? Ха, виждам, че нищо няма да кажеш. Щом си такъв мълчаливец, тогава аз ще ти кажа нещо: опасни са тези твои дела, тези твои разпитвания и шпионирания. Някой може да поиска да затвори и нечия друга уста, освен Кодрингеровата. Така мисля.