Тя прегледа продуктите, които Каси ми бе оставила и реши, че има достатъчно, за да направи палачинки. Вкъщи нямаше сироп, но затова пък в шкафа открих бурканче със сладко от малини и намазахме с него палачинките. Никога досега не бях хапвал по-вкусно нещо. Двамата седяхме край кухненската маса с палачинките и кафето, Сидни четеше новините по телефона си, а аз прелиствах томчето с поезия, изпълнен с увереността, че мога да правя това през остатъка от живота си.
– План за бягство номер седемдесет и три – оповестих. – да открием ресторант за палачинки в Швеция.
– Защо в Швеция?
– Защото там нямат палачинки.
– Всъщност имат.
– Е, в такъв случай вече ще имаме разработен пазар.
Оставих я в "Амбъруд", изпълнен с противоречиви чувства на радост и задоволство от прекараната заедно нощ и горчивина и съжаление, че се налагаше да се сложи край на това вълшебство. И двамата имахме задължения, но все пак щях да я видя по-късно.
– Знаеш, че те обичам, нали? – Желанието да я целуна на раздяла беше толкова силно, че едва не наруших нашите правила.
Тя се усмихна, прекрасна и сияйна на късната утринна светлина.
– Не толкова, колкото аз те обичам.
– О, Боже. Това е като сбъдната мечта: да спорим кой кого обича повече. Хайде, започваме. Аз те обичам повече. Твой ред е.
Сидни се засмя и отвори вратата.
– Учила съм полемика. Логиката ми ще те разбие. Ще се видим довечера.
Наблюдавах я как се отдалечава и не потеглих, докато не се скри в сградата.
Когато влизах в апартамента си, телефонът ми избръмча за получен есемес. За миг си помислих, че е телефонът на любовта, но след това си спомних, че най-идиотски го бях изгубил. Когато се обадих в кафенето, където смятах, че съм го забравил, ми казаха, че в бюрото им за изгубени и намерени вещи има няколко телефона, така че възнамерявах по-късно да намина там. Междувременно на обикновения ми телефон имаше есемес от Лиса: "Включи си лаптопа. Трябва да поговорим очи в очи." Досетих се за какво се обажда и когато се свързахме, грейналото ѝ лице потвърди предположението ми.
– Чу ли вече? – попита развълнувано кралицата на мороите.
– За опасната и абсолютно своеволна авантюра на група хлапета, в която са се впуснали през изминалата нощ? Да, чух.
Лиса подмина хапливото ми подмятане.
– Ейдриън! Това е велико постижение! Изумително! Сбъдната мечта! Зная, че не е трябвало да го правят, но всичко е приключило благополучно, те са в безопасност и сега ние имаме реални, положителни резултати.
– Зная.
Тя ме изгледа озадачено.
– Изглеждаш необичайно спокоен.
– Чух новината още миналата нощ. Разполагах с достатъчно време, за да я осмисля. – Това, както и мисълта за опасността, на която се бе изложила Сидни, бяха отнели за мен част от величавостта на това приключение.
– Осъзнаваш каква важна роля изигра ти за този успех, нали? – Гледаше ме с пронизващите си нефритенозелени очи. – Ти разгада това, което никой от нас не успя. Случилото се е благодарение на теб.
Свих рамене.
– Не, една от твоите умници също щеше да се сети.
– Но го стори ти. Сега остава само да открием по-ефикасен метод да постигнем същото, който те включва всеки път връщането на стригой към първоначалната му същност. – Ентусиазмът ѝ видимо помръкна. – Ще ми се.
– Зная – прекъснах я, предугадил какво ще последва. – Но не мога, Лиса. Ще продължа да вземам хапчетата.
Тя кимна примирено.
– Така и предположих. Не беше честно да повдигам този въпрос. Знаеш ли, изглеждаш добре – и без шеги, че винаги изглеждаш така. Това е нещо различно. Светлина. Щастие. Не зная.
– Хей, тук не всичко е цветя и рози. Онзи ден слушах "Стената". Човече, нека ти споделя мнението си за това.
– Може би някой друг път – ухили се тя. – А засега предполагам, че просто ще ни помагаш със съвети. Нина и аз върнахме към първоначалната им същност двама стригои. Соня беше превърната отново в морой. Двамата с теб изтръгнахме мъртъвци от смъртта.
– Впечатляващо резюме, Ваше Величество.
– Знаеш за какво говоря. Всички ние сме направили и видели достатъчно, за да разрешим тази загадка. Няма да позволим духът да ни надвие. – Предишното ѝ оживление се завърна. – Не ламтя за известност и слава, Ейдриън, но бих искала да оставя след себе си някакво наследство. И това постижение може да е моето наследство. Не желая да бъда един от онези монарси, които "просто са управлявали". Искам да направя нещо за народа си.