Тя се изкиска.
– О, Ейдриън, радвам се, че Сидни те държи наоколо, за да ни развличаш и разсмиваш.
– Предположих, че това ще да е причината – обобщи Маркъс, кимайки в знак на благодарност, докато си вземаше чаша с лимонада. – Като заговорихме за нея. Изненадан съм, че не е дошла тук с един час по-рано.
Погледнах часовника. Всъщност оставаха още пет минути до уреченото време.
– Преди месец вече наистина щеше да е дошла. Но сега, когато и сестра ѝ е тук, животът е малко по .труден.
Маркъс сбърчи вежди.
– Така ли? Искаш ли да ми разкажеш по-подробно?
Джаки взе на ръце голямата тигрова котка.
– Струва ми се, че това е любезен намек да се оттегля в работилницата. Потърсете ме, ако се нуждаете от нещо, и кажете на Сидни да дойде да ме види, преди да си тръгне.
Седнах в дневната с Маркъс и неговата Весела дружина ренегати. Стратегически се настаних на малкия диван за двама, за да не седне никой на него, докато дойде Сидни. Е, поне не човек. Веднага щом се настаних, три котки скочиха при мен и се разположиха удобно.
– Алхимиците са приели сестра ѝ в своите редици – обясних на Маркъс. – И сега тя е част от мисията в "Амбъруд". Много е усърдна и нетърпелива да се докаже и в същото време доста подозрителна към дейността на Сидни – например, че отсъства прекалено много или че е станала твърде близка с мороите.
Докато говорех, лицето на Маркъс потъмня от тревога.
– Аз я предупредих. Казах ѝ, че това ще се случи. Трябваше да дойде с мен.
Посочих към кофата с мастило, която сигурно бе донесла Джаки.
– Ако го беше направила, нямаше да може да направи това. С откритието си Сидни навярно ще промени цялото ти дело, Робин Худ. Мастило, което завинаги неутрализира внушението на алхимиците, при това съвсем безцветно. Не е ли невероятно? Ще можеш навсякъде да внедриш двойни агенти.
– Зная. – Той погледна към Джейми и Чад, които наблюдаваха прехласнато лидера си. – И повярвай ми, мислил съм за това. Но е прекалено опасно. Алхимиците много добре умеят да надушват предателите.
– Сидни също е много добра – заявих непоколебимо, лоялен към моята любима.
– Зная, че е – съгласи се Маркъс. – Но както ѝ казах преди, не можеш винаги да си на върха. Накрая ще се подхлъзнеш и ще сгрешиш. Дребните неща. Малките трохи хляб.
Запазих безпристрастното си изражение и се престорих на изцяло погълнат от шарената котка, мъркаща в скута ми, ала отвътре безпокойството ми се усили. Малките неща. Като секс в колата. Или една нощ, прекарана заедно. Или да ме прибере от заложната къща. За всяко от тези неща един шпионин алхимик лесно можете да узнае. Намеренията ни бяха добри, но Маркъс беше прав. Бяхме станали небрежни. Когато вдигнах глава, видях, че ме изучава внимателно с яркосините си очи. Може и да не подозираше за отношенията ни със Сидни, но отлично знаеше какво си мислех: тя се бе подхлъзнала и бе сгрешила.
– Ще можеш ли да я измъкнеш оттук? – попитах. – Ако тя тръгне?
– Би трябвало да мога – кимна той.
– Къде би я отвел? – Западна Вирджиния. Рим. Ню Орлий не. Фиджи. Швеция.
– Още не зная. Някъде, където ще бъде полезна, но в безопасност. – Маркъс помълча няколко минути, а аз видях, че той наистина се тревожеше за нея и за своите доброволци. – А дали тя ще тръгне?
– Ще тръгне – отвърнах твърдо, без да издавам колко щеше да ми бъде трудно да я убедя да избяга. И аз ще тръгна с нея.
Маркъс се замисли, сетне провери мобилния си телефон.
– Къде е тя? Изгарям от нетърпение да науча всичко за това мастило.
Аз също погледнах часовника си. Тя закъсняваше с петнайсет минути. Не помнех Сидни да е закъснявала някога в живота си. Извадих телефона си и се опитах да измисля есемес с неутрален текст. Написах: " Всичко наред ли е в света?" Когато се уверих, че няма да дочакам отговор, го приех като добър знак.
– Може вече да е на път – обясних на Маркъс. – Тя не изпраща есемеси, когато шофира.
Той искаше да узнае нещо повечето за мастилото, така че му поднесох малко смътно описание, без да спомена, че Сидни е използвала магия. Не можах да си спомня геологическите особености, но казаното от мен се оказа достатъчно, за да го заинтригува, както и новината за създаването на "ваксина против стригои" с помощта на магията на духа. Предполагах, че това не може за дълго да остане в тайна, а Маркъс не беше приятел на стригоите.
Когато изтекоха още петнайсет минути, започнах да се притеснявам. Позвъних ѝ, тъй като знаех, че нейният блутуут в колата приема съобщения. Но вместо това се включи гласовата ѝ поща. Маркъс ме изгледа остро.