Не, не дампира. А мен. Еди не бягаше с нормалното си темпо. Бягаше с моята скорост. Може би, ако беше сам, щеше да успее да им се изплъзне и да се укрие в някой пущинак, но не и докато аз съм с него. Аз бях човек, а единият крак още ме болеше от неуспешното ми приземяване на улицата снощи.
Еди няма да ме изостави, мислех си обезумяло. Никога няма да ме изостави. Те искаха да заловят мен, не им пукаше за него. Той можеше да оживее или да умре, за тях нямаше значение. Но ако им пречеше, щяха да го застрелят, а после да унищожат тялото му.
– Еди – изрекох, задъхана. – Трябва да се разделим.
– Никога.
Отговорът не ме изненада. Това, което истински ме изуми, бяха думите на Ейб Мазур, изплували сред хаоса в главата ми: "И нито за миг не си и помисляй, че не бих извършил ужасни, неописуеми неща, ако се налага да спася някого, когото обичам И тъй като това беше Ейб, аз, естествено, предположих, че имаше предвид да извърши ужасни, неописуеми неща на други хора. Но докато двамата с Еди се държахме един за друг, думите придобиха съвсем различно значение. В онзи момент знаех, че бих направила всичко, за да спася верния си приятел, когото обичах.
Дори това да означаваше да сторя нещо ужасно и неописуемо на себе си.
Чувах изстрелите и тропота на краката по земята. Те приближаваха. Както и оръжията. И макар и стисната в жестоките клещи на ужаса, когато сърцето ми сякаш всеки миг щеше да се пръсне в гърдите, без никакво усилие измислих една ал химистка лъжа.
– Нали видя какво направих с огъня? Мога да направя още едно подобно заклинание. Не точно същото, но не по-лошо. Имам у себе си артефакт, нещо като амулет, но той трябва да се използва от разстояние. Ако се разделим и аз отвлека вниманието им, ти ще изречеш заклинанието. Това е магия за сън. Ще подейства на всеки, с изключение на мен, защото аз съм защитена.
– Аз не мога да правя магии – възрази той. – Защо ти не я направиш, а аз да отвлека вниманието им?
– Защото ще подейства и на теб, ако ти също си наблизо. Можеш да го направиш. Магията е в амулета. Просто ще произнесеш заклинанието и ще я задействащ.
Зарових със свободната си ръка в чантата си, докато тичах. Измъкнах Хопър – в кристалната му форма – и го подадох на Еди заедно с ключовете.
– Вземи ключовете, защото ти ще можеш по-бързо да подкараш колата, когато избягаме. Когато изричаш заклинанието, вдигни дракона – промълвих задъхано. – И кажи: centrum premanebit.
– Сеп. Какво?
– Centrum premanebit – повторих твърдо. – Изречи го три пъти, с лице към нас, но се увери, че си се отдалечил достатъчно. Ако някой те залови и прекъсне, магията ще доведе до нежелани резултати.
– Не мога! Не мога да те изоставя. Ще намерим друг начин.
– Не, няма да намерим. – Чувствах как умората надделява и кракът ме заболява още по-силно. Ако Еди разбереше, знаех, че ще се опита да ме носи, а това само щеше да утежни ситуацията. – Това е нашият шанс. Те са прекадено много, но ние можем да ги неутрализираме с един удар. Моля те, Еди. Каза, че си ми приятел. Аз съм ти приятел. Довери ми се. Зная какво правя.
Отекна още един изстрел и прахта се надигна само на половин метър от нас, където куршумът се заби в земята.
– Аз ще тръгна натам – заяви Еди, сочейки с Хопър. – Ти поеми наляво. Не виждам там никой от тях. Ако ти се опиташ да привлечеш вниманието им, те няма да имат време да стигнат до теб, преди да направя магията. Нали така?
– Точно така. – Стиснах ръката му и преглътнах напиращите сълзи. – Можеш да го направиш. И запомни – аз съм твой приятел.
– Centrum premanebit.
– Centrum premanebit – повторих. Той ме пусна и ние се разделихме. Еди хукна под кос ъгъл надясно, ала вместо да се затичам в противоположната посока, аз се обърнах и се насочих обратно към мястото, откъдето бяхме дошли. И почти незабавно попаднах в ръцете на похитителите си.
– Няма да се бия с вас – изрекох едва чуто, когато те сграбчиха ръцете ми. – Но трябва веднага да ме заведете при баща ми. Отведете ме оттук. Ще говоря единствено с него.
Молех се те да ме послушат и да се отдалечим достатъчно, преди Еди да разбере, че съм го излъгала и да се втурне да ме спасява. Похитителите направо ме влачеха, но се вслушаха в молбата ми и ние напредвахме доста бързо. Това беше част от прословутата ефективност на алхимиците. Те имаха мисия. И искаха да я завършат бързо и докрай.