Баща ми и Зоуи, без маски, стояха близо до границата между паркинга и полето. Бях толкова изтощена, че исках да се свлека на земята, но се удържах на крака, дори когато придружителите ми ме пуснаха и ме бутнаха грубо напред. Погледнах баща ми право в очите.
– Еди ще извика помощ – изрекох хладнокръвно. – Ако искате да избегнете кървава схватка с пазителите, трябва да тръгнем веднага.
– Поне все още си запазила здравия си разум – изсумтя той и кимна рязко към вана. – Отведете я там.
Похитители ме повлякоха към вана и ме набутаха вътре върху дългата седалка. Местата във вана бяха разположени доста странно – гърбът на моята седалка се допираше до гърба на седалката на шофьора и седалките на пътниците, така че аз гледах към задната част на вана. Един алхимик седна до мен, а други двама се настаниха отпред, извън полезрението ми. Миг по-късно баща ми и Зоуи влязоха и заеха седалките срещу мен, така че можех да виждам лицата им. Останах с впечатлението, че наоколо са скрити и други коли с алхимици. Едва успях да закопчея колана си, когато алхимикът до мен улови ръцете ми, изви ги и ги завърза зад гърба ми. Ванът потегли и ние се отдалечихме сред облак от чакъл и прах. Молех се другите алхимици да ни последват преди Еди да се втурне да ме търси. Не исках повече стълкновения, които можеха да застрашат живота му.
Във вана се възцари тягостна тишина. Само баща ми и Зоуи бяха с открити лица, и аз извърнах поглед към нея.
– Ти ме предаде.
Тя не беше подготвена за жестокостта в гласа и очите ми. Преглътна с усилие.
– Т-ти сама се предаде. Извършила си ужасни неща. Позволила си им да развратят съзнанието ти.
– Затова ли е всичко това? – попитах аз. – Или защото смятах да свидетелствам в полза на мама?
Баща ми трепна.
– Така искаме да ти покажем какво означава семейството в действителност. Разбира се, отговорността е моя. Трябваше да разбера, че това ще се случи още когато избяга с онова момиче дампир. Тогава трябваше да се намеся, но бях заслепен от сантиментални чувства.
Изсмях се горчиво.
– Наистина ли? Сантиментални чувства? Не мога да повярвам, че го изрече с такава невъзмутима физиономия. – Извърнах се отново към Зоуи. – Ти ли открадна телефона?
Тя поклати глава.
– Намерих го в колата, докато упражнявах онези маневри.
В гърдите ми се надигна и угасна безрадостен смях. Разбира се. Ейдриън бе забелязал, че телефона му го няма в деня след рождения ми ден. Сигурно е изпаднал от джоба на панталоните му, докато сме събличали трескаво дрехите си на задната седалка.
Не, осъзнах изведнъж. Не беше паднал. Беше изваден. От мен. Когато четох на Ейдриън стихотворението на Уилям Морис, грабнах първия телефон, който ми попадна. Имах голям избор, тъй като разполагахме с четири телефона. Не обърнах внимание чий съм взела, а след това още по-безгрижно го бях захвърлила върху купчината дрехи, нетърпелива двамата с Ейдриън отново да сплетем голите си тела.
– Но имаше и други неща – рече Зоуи, с блеснали от сълзи очи. – Как говореше и се смееше с тях. Как винаги изчезваше някъде. Кексчетата.
Част от гнева ми се стопи, изместен от объркване.
– Кексчета?
– Каза, че си ги купила. Но онзи ден в столовата, когато Анджелина се оплакваше от онази торта, изведнъж започна да възхвалява шоколадовите кексчета с ментова глазура, които Ейдриън бил направил. Дрънкаше нещо, че трябвало да се изчака да изстинат, преди да им се сложи глазурата.
Това бе още един ужасен и в същото време почти смешен момент. Кексчетата и сексът в колата за рождения ми ден ме бяха погубили.
Не, Сидни, помислих си. Не се възвеличавай толкова. Ти сгреши много преди това.
– Ние ще те спасим – изрече тя с треперещ глас.
– Не се нуждая от спасение. Всичко с мен е наред. Първо трябваше да дойдеш да говориш с мен преди да направиш всичко това. – Понечих да махна с ръка за по-голям ефект, но тя бе завързана. – Можехме да поговори. Аз съм твоя сестра.
– Не, Сидни. – Безмилостното ѝ, безкомпромисно лице напомняше ужасяващо на изражението на нашия баща. – Ти си просто поредният алхимик и аз се отнасям към теб, като към такъв – точно както ти ми каза.
Думите ѝ ме нараниха до дъното на душата ми и баща ми побърза да се възползва от моментната ми слабост.
– Промили са ти мозъка, но ние ще те върнем в правия път – заяви той. – Ще бъде много по-лесно, ако ни сътрудничиш.
– Казах ви, че с мен всичко е наред! – Гневът, за който не подозирах, избухна, помитайки страха и тъгата ми. – Вие сте тези, заблуждавани и мамени от векове на фанатизъм и суеверие. Мороите и дампирите са също като нас – е, с тази разлика, че са много по-почтени и морални.