Не предугадих плесницата. Въпреки всичките си недостатъци, баща ни никога не ни е удрял, но този шамар ми подсказа болезнено, че той не страдаше от никакви скрупули и угризения да прибягва до бой като средство за възпитание. Главата ми отхвръкна назад и аз прехапах език.
– Ти не знаеш какви жертви правя за теб – изсъска той с леденостудени очи. Дори стъкленото око на Кийт изразяваше повече чувства. – Нямаш представа какъв късмет имаш, че правим това за теб. Мракът те е покварил толкова надълбоко, че не съм сигурен колко време ще е нужно, за да се изчистиш изцяло от него. Но без значение колко трудно ще бъде, колко време ще отнеме, ние ще поправим всичко, което онзи морой е сторил с теб.
Изкривих устни в някакво подобие на усмивка, усещайки вкуса на кръвта в устата си.
– Сигурен ли си в това, татко? Защото той стори всичко с мен.
Очите на баща ми се стрелнаха към седящия зад мен. Трепнах, когато усетих убождане във врата си. Светът се завъртя, обля ме светлина, ушите ми забучаха. За миг лицата на Зоуи и баща ми се размазаха пред погледа ми, сетне мракът ме погълна, толкова далеч, че да твърдя, че беше разстроен от сполетялото ни нещастие, колкото мен, но навярно беше вторият поред в списъка.
ГЛАВА 23
Ейдриън
След като нахлу в къщата на Джаки и разказа за случилото се през онази нощ, ние тутакси прибягнахме към стандартните методи на действие. Многократно звънихме на мобилния телефон на Сидни. Отидохме до затворения ресторант. Там нямаше и следа от Сидни – както и в "Амбъруд". Само за два часа всички лични вещи бяха прибрани от стаята ѝ, а администрацията бе уведомена, че Сидни Мелроуз и Зоуи Ардмор напускат училището, при това незабавно. Нямаше оставен нов адрес. Напълно естествено объркването ни предизвика недоумение у персонала, тъй като се предполагаше, че сме роднини.
Маркъс ни чакаше в дома на Джаки. Не желаеше да идва в общежитието, в случай че алхимиците все още се навъртат в района. Видимо разтревожен, скочи на крака още щом влязохме в стаята. Джаки кръстосваше нервно из стаята.
– Открихте ли нещо? – попита тя. Еди поклати глава, а аз отидох при Маркъс.
– Къде е тя? – попитах настойчиво. – Къде биха могли да я отведат?
– Не зная – отвърна той с измъчено изражение.
– Разбира се, че знаеш! Точно това е по твоята част. – Едва се сдържах да не го разтърся. – Нали знаеш всичките им мръсни игри, дявол да го вземе! Предполага се, че си големият мозък! Къде е тя?
Еди дойде при нас и ме хвана за ръката. Мисля, че се боеше да не се нахвърля върху Маркъс.
– По-кротко – предупреди ме той.
– Съжалявам – промълви с пребледняло лице Маркъс. – Наистина не знам къде е тя. Мога само да гадая, да се обадя тук-там. Но след като няма за какво да се хвана, това е все едно да търсиш игла в купа сено, казано пословично.
Обикновено хората не използват изрази като "казано пословично". Това е запазена марка на такива умници като алхимиците. Сидни също щеше да я използва. Простенах и се тръшнах в едно кресло.
– Те казаха, че ще я спасят от проклятието – рече Еди. Изглеждаше ужасно и не си бе дал труда да се измие и да почисти дрехите си.
– Да – съгласи се Маркъс мрачно. – Сигурен съм, че те точно това си мислят, че правят. Има безброй места, където биха могли да я скрият – много от които, не, повечето от които дори моите информатори не знаят. Места, където отвеждат хора като нея. Ами, те не са публично достояние в средите на алхимиците.
Хора като нея.
Прилоша ми. Зарових лице в длани, докато си мислех за безумната история, която ни разказа Еди.
– Онзи телефон. Онзи проклет телефон. – Аз бях виновен. Моя беше вината, че я бяха заловили. Ако не бях толкова небрежен, нямаше да го изгубя. Когато вдигнах глава, видях, че всички ме гледат озадачено. Дори Еди, който бе наясно с нашата история, не проумяваше каква е ролята на телефона. Маркъс внезапно се изправи.
– Почакайте. Ние можем да я намерим. Зная как.
Затаих дъх и се надигнах.
– Как?
– С твоя помощ – заяви Маркъс нетърпеливо. – С помощта на магията на духа можеш да проникваш в сънищата. Тя все някога ще заспи. Открий я и я накарай да ни каже къде се намира.
Свлякох се обратно в креслото. Идеше ми едновременно да се смея и да плача. Исках да удрям, да троша.
– Не мога. Може да се каже, че духът ми в момента е извън строя.