– Върви си у дома, Ейдриън – рече Джил. – Почини си. Ще си ѝ полезен много повече, ако си силен и отпочинал.
– Аз съм напълно безполезен – отвърнах сломено.
Когато бях със Сидни, без значение дали изгаряхме в пламъците на страстта, или просто седяхме и разговаряхме, не вярвах, че сърцето ми може да побере повече любов. А сега не вярвах, че може да понесе по-голямо отчаяние. Не, не само сърцето ми. Всяка частица от мен страдаше толкова силно. Другите често ми натякваха, задето се тровя с алкохол, ала истинската отрова беше тази всепоглъщаща мъка, която в крайна сметка щеше да победи.
И като заговорих за алкохол. За пръв път от месец насам, исках да пийна. Исках да се напия. Да пия, докато не пропадна в бездната на моя мрак, отвъд всички емоции, защото не можех да издържа повече и миг на този ад. Алкохолът щеше да притъпи духа и способността да създавам сънища, ала и без това досега сънищата ми с нищо не бяха помогнали на Сидни.
– Недей – рече Джил, отгатнала мислите ми. Приближи и седна до мен. – Все още има надежда.
– Има ли? – Облегнах се на рамото ѝ, чудейки се как все още можеше да го вярва, особено след като беше директно свързана със сърцето ми.
С периферното си зрение забелязах на другия край на масата Хопър. Бях го оставил тук след онази нощ, когато отвлякоха Сидни, което беше много лошо от моя страна.
– Какво ще стане с него? – попитах Джаки. – Има ли начин да го съживиш?
Тя погледна златистия дракон.
– Не. Сидни е единствената, която може да го призове. Отразява му се добре, ако го държиш близо до себе си, дори и във формата на кристал, но ако някога излезе от това състояние, ще е слаб и болен. Разбира се, след изтичането на една година, той и без това ще се върне в своето измерение. Но е нещастие да си заключен в това неподвижно състояние толкова дълго.
– Зная как се чувства – промърморих. Жалко, че не можех да изведа Хопър да пийне с мен. Би могъл да стане Хопър Бармана.
Еди изгледа с презрение Хопър, но аз подозирах, че това чувство бе по-скоро насочено към самия него, отколкото към лъскавия дракон.
– Толкова съм глупав – избъбри дампирът. Напоследък това бе неизменният му рефрен. – Изобщо не биваше да ѝ вярвам. Крещях онова "заклинание" отново и отново насред полето и всичко, което постигнах, бе да им осигуря още време да избягат с нея.
– Тя просто те е защитавала – обади се Джил.
– Аз трябваше да я защитавам, това беше моята задача – изръмжа Еди.
Джаки допи сока си и посегна към кесията с курабийки.
– Какво заклинание ти каза да изречеш?
Еди смръщи вежди.
– Cent. centrum premanebit. Това истинско заклинание ли е?
– Не, поне доколкото ми е известно. – Джаки му хвърли съчувствен поглед, който той дори не забеляза. – Но ако това ще те накара да се почувстваш по-добре, фразата е на латински. При много магии се използва този език.
– Какво означава? – попита Джил. Аз все още се облягах на нея, ала мислите ми се рееха, докато прехвърлях наум близките барове. В центъра бяха по-приятни, но можех да се натъкна на познати, ако отида в "Карлтън". Исках ли да бъда сам, или не?
– Ами, centrum означава център – отвърна Джаки. – Premanebit е глагол в бъдеще време. Може да се преведе като "остава". Или може би "устои". Двете думи заедно ще звучат като "центърът ще устои".
Вдигнах рязко глава.
– Почакай – прошепнах с пресекващ глас. – "Центърът ще издържи".
Прощалните думи на Сидни. Не са били за Еди, а за мен.
Последните останки от самообладанието ми се стопиха и аз рязко се изправих. Джил се пресегна към мен.
– Ейдриън.
– Ще се видим по-късно, приятели. – Отправих се към вратата, като пътьом взех Хопър и го пъхнах в джоба на якето.
Центърът ще издържи.
Ще издържи ли наистина, Сидни? Защото аз се разпадам.
– Къде отиваш? – подвикна ми Еди.
– Навън – отвърнах. – План за бягство номер осемдесет и осем: иди някъде, където за известно време няма да чувстваш нищо.
Двамата с Джил се спогледаха разтревожено.
– Кога ще се върнеш?
Centrum premanebit.
Поклатих глава и се извърнах.
– Вече няма значение.
ГЛАВА 24
Сидни
Събуди ме студът. Нямах представа колко дълго съм потъвала и изплувала от непрогледната тъма, без сънища и видения, нито колко време е изминало, откакто бях във вана със семейството си. Съдейки по пресъхналата си уста и замаяната глава, в тялото ми все още имаше някакъв наркотик, но явно бяха намалили дозата, за да дойда в съзнание.
Лежах върху груб и неравен бетонен под, който не само не пропускаше никаква топлина, но беше още по-неудобен, защото беше влажен. Това засилваше усещането за студ, който се процеждаше в костите ми. Бавно и с усилие се надигнах до седнало положение и се обгърнах с ръце в напразен опит да се стопля. Във влажната килия не беше повече от десет градуса, а фактът, че бях гола, не помагаше.