В помещението цареше мрак. Черен като катран. И преди съм била в тъмнота, no тази бе непрогледна. Нямаше нищо, нито дори искрица светлина, за да могат очите ми да привикнат. Мракът беше почти осезаем, тежък и задушаващ. Трябваше да се осланям на останалите си сетива, за да добия представа какво ме заобикаля, но в тази зловеща тишина слухът ми не долавяше никакъв звук.
Зъбите ми започнаха да тракат и аз притиснах колене към гърдите си. Потръпнах, когато твърдият под одраска кожата ми. Свих се на топка, неспособна да повярвам, че съвсем доскоро съм била сред пустинята. Колко време бе изминало оттогава? Нямах понятие, нито знаех къде съм сега. Наркотикът, с който ме бяха упоили, бе спрял хода на времето. Можеше да са минали дни или минути от отвличането ми.
– Здравей, Сидни.
Гласът се разнесе ненадейно. Сякаш звучеше от всяка част от килията и отекваше в стените. Беше женски, но звукът бе синтезиран, като че ли жената говореше през филтър. Не казах нищо, но вдигнах глава и се втренчих право напред, без да мигам. Ако помещението бе оборудвано с модерна звукова система, вероятно имаше и камери за нощно виждане, с които ме наблюдаваха. Алхимиците може и да се опитат временно да блокират сетивата ми, но несъмнено щяха да се подсигурят, така че самите те да разполагат с всички предимства.
– Знаеш ли къде си? – попита гласът.
Трябваше да преглътна няколко пъти, преди езикът ми да се раздвижи и да формулира думите.
– В плен на шайка болни воайори, на които им доставя удоволствие да гледат едно голо момиче?
– Ти си болната, Сидни. – Гласът бе лишен от всякакви емоции. – Тъмнината, която те заобикаля, не е нищо в сравнение с мрака, обсебил и осквернил душата ти. Ние ще ти помогнем да го прогониш.
– Предполагам, че едва ли ще ми дадете дрехи и одеяло?
– Ти се възраждаш в света, в студ и голота. Дава ти се нова възможност да се спасиш.
Отново отпуснах глава върху коленете си и не отвърнах. Можеха да го украсят с всякакви метафори, които си пожелаят, но на мен ми бе ясно, че подобно лишение беше психологически метод, за да ме пречупят. Следващите думи на гласа го потвърдиха.
– Колкото повече ни сътрудничиш за собственото ти спасение, толкова по-удобен ще бъде престоят ти тук.
Сякаш по даден знак червата ми изкуркаха и аз отново се запитах колко време бе изминало.
– Задръжте си удобствата. Не се нуждая от спасение.
– Всичко, с което дойде, бе унищожено, е едно-единствено изключение. Това е знак на пашата добра воля. Ние не желаем да бъдем жестоки. Искаме да ти помогнем.
Запазих мълчание.
– Предметът е в килията ти, ако го искаш – добави гласът.
Ето че се започна: интелектуалните игри на алхимиците.
Не знаех какво да очаквам от превъзпитанието. Причината да се забулва всичко в тайнственост несъмнено бе да се внуши страх. Съвсем логично бе да се прилагат психически и физически мъчения. Когато искаш да премоделираш някого, първо трябва да прекършиш волята му.
Гласът не каза нищо повече и аз се заклех да не се улавям на въдицата им. При все това, колкото по-дълго седях, толкова по-силно ставаше любопитството ми. Какъв бе предметът, с който се опитваха да ме изкушат? Ако изобщо наистина имаше такъв. Знаех, че не бива да им се подчинявам. Знаех, че съпротивата е най-добрата тактика. Но любопитството продължаваше да ме гризе, а аз наистина нямах представа какво още имаше в тази килия. Едно проучване нямаше да навреди.
Станах и с изненада установих, че краката едва ме държат. Чувствах се леко замаяна, но в тъмнината поне нямах усещането, че стаята се върти. Пристъпих предпазливо напред с протегнати ръце. Не след дълго се ударих в стена. Повърхността бе студена като всичко наоколо, но гладка, с издълбани линии, което ме наведе на мисълта, че са тухли или плочки. Или ниши за микрофони и камери?
Огледът ми не продължи дълго. Килията беше приблизително два и половина метра на три и половина. Никъде не напипах врата. В единия ъгъл имаше мивка и открита тоалетна чиния, несъмнено за да се увеличи унижението при този експеримент. Напипах крана и го завъртях. Водата, която потече, бе ледена, но тъй като не долових странен мирис или вкус, подложих шепи, за да отпия, почувствала внезапно изгаряща жажда. Близо до мивката в стената бе закрепен малък диспенсър за течен сапун, от който се разнасяше миризма на антисептик. Едва не се усмихнах. Дори в килията за мъчения алхимиците не отстъпваха от хигиенните си стандарти.