Усетих една малка ръка да докосва моята и за миг се извърнах. Видях Джил да ме гледа съчувствено със сияещите си нефритени очи. Знаеше за какво си мисля, знаеше за фантазиите, на които често се отдавах. Усмихнах ѝ се вяло.
Прекосихме града, сетне се отправихме към предградията на Палм Спрингс, където се намираше къщата на Кларънс Донахю, единственият морой, достатъчно глупав, за да живее в тази пустиня, преди аз и приятелите ми да пристигнем миналата есен. Старият Кларънс беше симпатичен чудак, който посрещна приятелски необичайната ни група от морои и дампири, отвори гостоприемно вратите на дома си за нас и ни позволи да използваме неговата захранваща – икономката Дороти. За разлика от стригоите, ние, мороите не убиваме за кръв, но се нуждаем от нея поне два пъти седмично. За щастие, на света имаше много хора, готови с радост да ни предоставят своята, в замяна на живот, прекаран в блажената еуфория на ендорфините, които се освобождаваха при ухапване от вампир.
Открихме Кларънс в дневната, седнал удобно в голямо и дълбоко кожено кресло. Държеше лупа в ръка и четеше някаква стара книга. Когато влязохме, вдигна сепнато глава.
– Дошли сте в четвъртък! Каква приятна изненада.
– Петък е, господин Донахю – осведоми го мило Джил и се наведе да го целуне по бузата.
Той я погледна с обич.
– Така ли? Не беше ли тук вчера? Е, няма значение. Сигурен съм, че Дороти ще ви се зарадва.
Дороти, неговата икономка на средна възраст, наистина изглеждаше много доволна. Тя бе ударила джакпота, когато двамата с Джил пристигнахме в Палм Спрингс. Старите морои пият много по-малко кръв от младите и при все че Кларънс все още понякога я даряваше с опиянението на ендорфините, редовните ни посещения с Джил бяха за нея източник на постоянна наслада.
Джил забърза към Дороти.
– Да вървим ли?
Възрастната жена кимна нетърпеливо и двете напуснаха стаята, за да се уединят. Върху лицето на Зоуи се изписа отвращение, но не каза нищо. Като видях изражението ѝ и как седна по-далеч от останалите, както някога правеше Сидни, едва сподавих усмивката си.
Анджелина напрано подскачаше върху дивана.
– Какво има за вечеря? – Тя имаше особен южняшки акцент, тъй като бе отраснала в затънтена планинска комуна, състояща се от морои, дампири и човешки същества – единствените, за които знаех, че живеят в смесени бракове. Всички останали от съответните им раси се отнасяха към подобни бракове с ужас, примесен с неволно възхищение. Колкото и да бе привлекателна тази откритост в отношенията им, дори и в най-безумните ми фантазии не ми бе хрумвало да отида да живея сред тях заедно със Сидни. Мразех лагерите.
Никой не ѝ отговори. Анджелина огледа всички присъстващи.
– Е? Защо тук гама нищо за ядене?
Дампирите не пият кръв и се хранят с обикновена храна, като хората. Мороите също се нуждаят от подобна храна, макар и в много по-малки количества. Изискваше се доста енергия, за да се поддържа активния метаболизъм на дампирите.
Тези редовни сбирки се бяха превърнали в нещо като семейни вечери, на които се консумираше не само кръв, но и обичайна храна. Беше много приятно да се преструваме, че водим нормален живот.
– Тук винаги е имало храна – изтъкна тя недоволно, в случай че някой не е забелязал. – Хареса ми индийската храна, която ядохме онзи ден. Масала или нещо подобно. Но не съм сигурна дали си струва да ходим в заведението, докато не започнат да я наричат с американски имена. Така не е много любезно.
– Обикновено Сидни се грижи за храната – поясни Еди, без да обръща внимание на познатата и забавна склонност на Анджелина да се отплесва.
– Не обикновено – поправих го аз, – а винаги.
Погледът на Анджелина се насочи към Зоуи.
– Защо не купи нещо за ядене?
– Защото това не е моя работа! – вирна глава Зоуи. – Ние сме тук, за да поддържаме прикритието на Джил и да сме сигурни, че тя ще остане незабелязана. Но работата ми не включва задължението да ви храня, приятелчета.
– В какъв смисъл? – попитах. Знаех прекрасно, че въпросът ми е гаднярски, но не можах да се сдържа. Нужно ѝ бе малко време, за да схване двойния смисъл. Отначало пребледня; после лицето ѝ пламна негодуващо.
– Нито в единия, нито в другия! Аз не съм ви слугиня. Нито пък Сидни. Не разбирам защо тя винаги се грижи за вас. Би трябвало да се занимава само с нещата, които са нужни за оцеляването ви. Поръчването на пица не е едно от тях.