Лоръл К. Хамилтън
Огнено жертвоприношение
1
Повечето хора не биха задържали погледа си върху белези от рани. Е, няма как да не ги забележиш, но веднага извръщаш глава. Нали разбирате — хвърляш едно око, поглеждаш встрани и след миг още един бърз поглед. Нищо повече. Една рана няма как да предизвика интерес колкото някое шоу на изроди1, но все ще събуди любопитството. Капитан Пийт Маккинън, пожарникар и спец по разследване на палежи, се настани срещу мен и големите му шепи обгърнаха чашата студен чай, която му донесе Мери, нашата секретарка. Погледът му се спря върху ръцете ми. Не там, където обичайно се вторачват мъжете. В изражението му нямаше нищо сексуално. Оглеждаше белезите ми, без те изобщо да го притесняват.
Дясната ми ръка беше разпорвана от нож два пъти. Единият белег беше избледнял и завехнал. Другият бе все още розов и свеж. Лявата беше още по-зле. В сгъвката на лакътя си имах плетеница от бели бразди. Ще ми се наложи да вдигам гирички до края на живота си, иначе белезите ще се втвърдят и няма да мога да си свивам ръката — така поне твърди физиотерапевтът ми. Наред с това личеше и кръстовидна дамга от изгаряне, набраздена от грапавите нокти на преобразена вещица. Под блузата си криех още един-два белега, но ръката ми беше най-зле.
Шефът ми Бърт бе настоял изрично в офиса да нося сако или блуза с дълъг ръкав. Някои клиенти били изразили известни съмнения относно моите, хм… професионални травми. Откакто ми го каза, напук не носех блузи с дълъг ръкав, а той всеки ден намаляваше още и още градусите на климатика. Днес беше такъв студ, че цялата бях настръхнала. Всеки друг на мое място би дошъл на работа с пуловер. Аз обаче си пазарувах съвсем къси блузки, за да се виждат и белезите по гърба ми.
Маккинън ми беше препоръчан от негов приятел — сержант Рудолф Стор, също ченге. Играели заедно футбол в колежа. Долф рядко използваше думата „приятел“, та по това си направих извода, че явно са близки.
— Какво е станало с ръката ви? — попита накрая Маккинън.
— Аз съм легален екзекутор на вампири. Понякога са доста пакостливи — отпих глътка кафе.
— Пакостливи — повтори той и се усмихна.
Постави чашата на бюрото и свали сакото си. В плещите беше почти толкова широк, колкото аз бях висока. Бе малко по-нисък от двуметровия Долф, но наистина малко. Караше четирийсетте, но косата му вече беше прошарена, а на слепоочията си беше направо побеляла. Това не му придаваше достолепен, а по-скоро уморен вид.
Биеше ме по белези. По ръцете му от китките нагоре пълзяха следи от изгаряния, които се скриваха под късите ръкави на бялата му официална риза. Кожата му беше като на животно, което я сменя редовно, и бе изпъстрена с червеникави и бели петна.
— Сигурно ви е боляло — казах аз.
— Да — той седеше, без да отмества нетрепващия си поглед от очите ми. — Знаете как е, явно и вие сте лежали в болница по същия повод.
— Така е — издърпах нагоре левия си ръкав и показах лъскавия белег от куршум. Той се поококори. — Сега, след като доказахме един на друг какви храбреци сме, да говорим по същество. Защо сте тук, капитан Маккинън?
Той се усмихна и провеси сакото си от облегалката на стола. Взе чашата си от бюрото и отпи глътка чай.
— Долф ме предупреди, че не обичате да ви преценяват.
— Не обичам да ме подлагат на проверки.
— Откъде знаете, че сте минали проверките?
И аз се усмихнах.
— Женска интуиция. И тъй, какво искате?
— Знаете ли на какво казват „светулка“?
— На подпалвачите — отвърнах аз. Той ме погледна в очакване да продължа. — На човек, способен да запали огън със силата на мисълта си.
Той кимна.
— Някога да сте виждали истински пирокинетик?
— Гледала съм филми на Офелия Райън.
— Черно-белите й филми ли?
— Да.
— Както знаете, тя вече не е между живите.
— Не, не знаех.
— Изгоряла в леглото си при спонтанно самозапалване2. Много светулки изгарят така — сякаш с възрастта губят контрол върху себе си. Познавате ли такива хора?
— Не.
— Къде сте гледали филмите?
— Два семестъра следвах екстрасензорика. При нас идваха много медиуми, говореха ни, демонстрираха уменията си, но пирокинезата е толкова рядка способност, че преподавателят не можа да намери човек, който я притежава.
Той кимна и допи чая си на един дъх.
— Срещал съм се с Офелия Райън веднъж. Симпатична жена — той завъртя пълната с лед чаша между големите си длани. Заговори, без да ме поглежда, фиксирал очи в чашата: — Познавам и още един подпалвач, доста млад, на двайсет и няколко. Започнал с подпалване на необитаеми къщи, като повечето пиромани. После преминал на сгради с хора вътре в тях, но те все успявали да избягат. Накрая подпалил цял жилищен блок, превърнал го в истински огнен капан. Възпламенил всички изходи. Жертвите били над шейсет човека, предимно жени и деца.
1
Популярно отвъд Океана зрелище, в което участват хора с необичаен външен вид — твърде високи, твърде ниски или с други характерни белези по рождение. — Б.р.
2
Феномен, при който човек избухва в пламъци без видима причина и тялото му се превръща в пепел. Интересното е, че околните предмети обикновено остават незасегнати от огъня. — Б.р.