Натаниел лежеше на другото легло. Косата му беше още по-дълга от тази на Стивън. Вероятно до кръста. Трудно ми е да преценя, понеже го бях виждала само в легнало положение. Много тъмночервеникава, почти кестенява. Тя се стелеше по белите чаршафи като животинска козина, гъста и блестяща.
Той изглеждаше добре, макар да не бих го нарекла красив. На ръст едва ли беше повече от метър и седемдесет. Косата усилваше впечатлението за женственост, но раменете му бяха непропорционално широки — отчасти по наследство, отчасти от вдигане на тежести. Чудесни рамене, но за човек по-висок с петнайсетина сантиметра. Щом като бе стриптийзьор в „Престъпни удоволствия“, значи имаше осемнайсет. Но лицето му беше слабо, а брадичката — съвсем гладка, та едва ли беше на много повече. Може би един ден щеше да дорасне за тези рамене.
Намирахме се в полуизолирана зала на инфекциозното отделение — на етажа, който в повечето болници е предназначен за ликантропи, вампири и други граждани със свръхестествен произход — всички, които администрацията квалифицира като опасни. Зейн също би бил лекуван тук, но ченгетата го отведоха с почти зараснали рани. Плътта му бе изхвърлила куршумите ми на пода като парчета отхвърлени органи. Надали щеше да ни е необходим изолатор за Стивън и Натаниел. Възможно беше да греша за Натаниел, но не ми се вярваше. Напълно се осланях на преценката на Стивън за него.
Натаниел все още не беше дошъл в съзнание. Попитах лекарите какво е състоянието му и те ми обясниха подробно, защото все още ме мислеха за ченге, а и им отървах кожите. Благодарността е нещо чудесно.
Някой беше подредил Натаниел сериозно. Не само че му бе разпорил корема с нож, а и беше оставил червата му да се влачат по пода. Имаше признаци за сериозни травми по други части на тялото и следи от сексуално насилие. Да, и проститутка може да бъде изнасилена. Достатъчно е само да каже „не“. Никой, дори ликантроп, няма да се съгласи на секс, когато вътрешностите му се валят на пода. Но може и първо да са го изнасилили, а после да са се опитали да го убият. Ако бе извършено в тази последователност, звучеше по-малко отвратително. Съвсем малко.
По китките и глезените му имаше кървави следи от вериги, явно се беше съпротивлявал. Те не изчезваха. Значи са използвали вериги с високо съдържание на сребро — не само да държат, но и да причиняват болка. Извършителят е знаел предварително, че ще си има работа с ликантроп. Подготвил се е. Което, от своя страна, повдигаше някои интересни въпроси.
Стивън и Габриел сводничеха на леопардлаци. Разбирах защо има търсене на такова екзотично същество като леопардлака. Знаех какво е садо-мазо. Превръщачите носят на травми ужасно много, така че в тази комбинация виждах известна логика. Но в конкретния случай не ставаше въпрос за секс игри. Не бях чувала за такава жестокост, освен при серийните убийци.
Не можех да ги оставя без защита. Дори над тях да не тегнеше заплахата да бъдат убити от сексманиаци, оставаха леопардлаците. Зейн можеше да се валя в краката ми и да плаче, но имаше и други. Ако в глутницата им нямаше йерархия, ако нямаха свой алфа, то нямаше кой да им каже да оставят Натаниел на мира. Без водач, можеше да й се наложи да ги отблъсква или убива един по един. Тази мисъл не й бе особено приятна. Истинските леопарди не се интересуват кой им е главатарят. Те не са организирани на глутници. Но превръщачите не са животни — те са хора. Това означава, че макар в животинския си облик да са единаци, човешкото в леопардлака ще намери начин да усложни нещата. Ако Габриел не беше подбирал изключително грижливо своите приближени, не можех да разчитам, че няма отново да се опитат да заловят Натаниел. Габриел беше просто едно пребито котенце; Зейн също не ме впечатли особено. Кого да повикаш за подкрепление? Местната глутница върколаци, разбира се. Стивън беше един от тях. Те му дължаха закрила.
На вратата се почука. Извадих браунинга, поставих го на коленете си и го покрих със списанието, което четях. Успях да открия излезлия преди три месеца брой на „Дивата природа на Америка“ със статия за мечките в Аляска.
— Кой е?
— Ървинг.
— Влез.
Не прибрах пистолета, защото се опасявах някой да не се опита да се вмъкне зад гърба му. Ървинг Гризуолд беше върколак и репортер. За репортер не бе лош човек, но не беше предпазлив като мен. Първо исках да се убедя, че е сам, и тогава щях да прибера пистолета.
Ървинг влезе усмихнат. Къдравата му кестенява коса обгръщаше главата му като ореол, плешивото му теме блестеше по средата. На малкия му нос се мъдреха очила. Беше нисичък и изглеждаше закръглен, макар да не беше дебел. Никак не приличаше на голям лош вълк. Не приличаше и на репортер, което му помагаше да взема страхотни интервюта, но външният вид вероятно винаги щеше да му пречи да работи пред камера. Пишеше за „Сейнт Луис Поуст Диспеч“ и неведнъж ме беше интервюирал.