— Да, понякога се питам дали ако те бях оставил на мира, ако не те бях направил наш консултант, дали нямаше да бъдеш… по-мека.
Намръщих се.
— Тоест ти виниш себе си за това, което съм аз?
Понечих да се разсмея, но изражението на лицето му ме спря.
— А колко пъти само ти се налагаше да се срещаш с чудовищата по някой от моите случаи и разследвания? Колко пъти трябваше да се пазариш с тях, за да помогнат за залавянето на някой престъпник? Ако не бях те закачал…
Станах. Подадох му ръка, после я отпуснах, без да го докосна.
— Аз не съм ти дъщеря, Долф, и ти не си ми настойник. Помагам на полицията, защото така ми харесва. Умея да го правя. А и кого можеше да повикаш, освен мен?
Той кимна.
— Да, кого другиго наистина? Онези върколаци отвън могат да влязат… да посетят болните.
— Благодаря, Долф.
Той си пое дълбоко въздух, издиша и през стаята премина силна въздушна струя.
— Видях прозореца, през който са хвърлили твоя приятел Стивън. Ако беше човек, щеше да е мъртъв. Голям късмет е, че никой не е загинал.
Аз поклатих глава.
— Струва ми се, че Зейн се стараеше да внимава, поне с хората. С неговата сила е по-лесно да убие, отколкото да осакати.
— Защо? Каква разлика има за него?
— Защото сега е в затвора и ще бъде пуснат под гаранция.
— Няма да го пуснат — каза Долф.
— Никого не е убил. Откога не пускат арестуваните за побой и хулиганство?
— Разсъждаваш като полицай, Анита. Затова се справяш толкова добре с работата си.
— Разсъждавам като ченге и като чудовище. Затова се справям толкова добре.
Той кимна, затвори бележника си и го пъхна във вътрешен джоб на сакото си.
— Да, именно затова.
И излезе, без да добави нито дума. Пусна вътре тримата върколаци и затвори вратата.
Кевин беше висок, мургав, нечист и вонеше на тютюн. Лорейн беше чиста и спретната като начална учителка. Ухаеше на парфюм и нервно премигваше. Теди, чиито вкусове явно не съвпадаха с моите, тежеше около сто и петдесет килограма, почти само мускули. Косата му беше зализана и главата му изглеждаше твърде малка за такова едро тяло. Мъжете бяха страховити наглед, но от здрависването с Лорейн по кожата ми преминаха силни вибрации. Тя приличаше на изплашено зайче, а имаше силата на голям страшен вълк.
След двайсет минути вече можех да си тръгна. Разнородното трио върколаци си подели смените, така че през цялото време някой от тях да бъде с момчетата. Сигурна ли бях, че тези нови вълци ще ги пазят? Да. Защото ако напуснеха поста си и оставеха Стивън в ръцете на убийците, аз наистина щях да ги убия. Ако направеха всичко възможно да го защитят и не им стигнеха силите, добре, но ако просто се предадяха… щях да взема Стивън, а сега и Натаниел под своя защита. Не се шегувах и се постарах те да го разберат.
Кевин го формулира най-добре:
— Ако Силви дойде, ние ще ти я пратим.
— Добре.
Той поклати глава, като си играеше с една незапалена цигара. Казах му, че тук не се пуши, но явно дори самото въртене на цигарата между пръстите го успокояваше.
— Изпикала си се в нейното езерце. Надявам се, че ще можеш сама да си почистиш.
Усмихнах се.
— Много образно, Кевин, много красноречиво.
— Образно или не, Силви ще ти откъсне главата, стига да й се удаде случай.
Усмивката ми стана още по-широка.
— Моята глава си е моя работа. Работата ми е да пазя вашите глави на раменете ви, а не своята.
Тримата върколаци ме погледнаха и лицата им имаха почти еднакво изражение, което аз не можех да определя.
— Да бъдеш лупа, не означава само да се бориш за надмощие — тихо каза Лорейн.
— Знам.
— Наистина ли? — попита тя и в тона й имаше нещо детинско.
— Мисля, че да.
— Ти ще ни убиеш, ако те разочароваме — каза Кевин, — но готова ли си да умреш за нас? Ще платиш ли същата цена, която искаш от нас?
Кевин повече ми харесваше, когато не се изразяваше образно. Погледнах тримата непознати. Бих ли рискувала живота си за тях? Можех ли да поискам от тях да рискуват живота си за мен, ако не бях готова да върна услугата?
Погледнах ги, много внимателно ги погледнах. Малките длани на Лорейн стискаха дамската й чанта така здраво, че ръцете й трепереха. Впереният в мен поглед на Теди беше спокоен, одобрителен, но в него имаше нещо ново, някакъв проблясък на ум, който може и да не забележиш, ако гледаш само тялото. Кевин изглеждаше така, сякаш търсеше отговор на нерешима загадка на погрешно място, или беше в бар с чаша уиски в ръка, дълбоко замислен. Нещо прозираше под техния цинизъм и то беше страх. Страх да не се окажа като всички останали. Използвач, който пет пари не дава за тях. Такава беше по-рано Рейна, а сега Силви. Глутницата би трябвало да бъде убежище за тях, закрила, а не да всява страх.