— Хайде все пак да се заемем с избора на ястия — рекох аз.
— Така го каза, сякаш е някаква досадна работа — отвърна той.
Въздъхнах.
— Преди да те срещна, смятах, че храната е нещо, което трябва да приемаш, за да не умреш. Никога няма да бъда толкова увлечена по нея, колкото си ти. За теб тя е просто фетиш.
— Едва ли е фетиш, ma petite.
— Тогава хоби.
— Може би.
— Така че просто ми кажи какво ти харесва от менюто и ще се договорим.
— Искам само да опитваш онова, което поръчаме. Не е задължително да го ядеш.
— Стига вече с това опитване. Напълнях. За пръв път ми се случва.
— Качила си два килограма, така ми казаха. Макар че старателно търсих тези призрачни два килограма, не можах да ги намеря. Значи сега тежиш общо петдесет и пет килограма, ако не греша.
— Не грешиш.
— О, ma petite, превръщаш се в истинска дебелана.
Стрелнах го с не твърде дружелюбен поглед.
— Никога не се шегувай с жена по отношение на килограмите й, Жан-Клод. Никога! Не и в Америка през двайсет и първи век.
Той широко разпери ръце.
— Моите най-дълбоки извинения.
— Когато се извиняваш, постарай се да не се усмихваш. Иначе ефектът се губи.
Той се усмихна толкова широко, че почти се показаха кучешките му зъби.
— Ще се постарая да го запомня.
Сервитьорът донесе водата и колата ми.
— Ще поръчате ли или след малко?
Жан-Клод ме погледна.
— Още няколко минути.
Обсъждането започна. Двайсет минути по-късно се нуждаех от още една кока-кола и вече знаехме какво ни се яде. Сервитьорът се върна и застина в очакване, готов да записва.
Едно на нула за мен при ордьовъра — не поръчахме. Отказах салатата и склоних за супата. Супа с праз и картофи — не беше болка за умиране. За телешката пържола постигнахме консенсус.
— Тънка — рекох на сервитьора.
— Как я искате… добре изпечена?
— Половината добре изпечена, половината сурова.
— Не ви разбрах, мадам? — запремига насреща ми сервитьорът.
— Пържолата е около двеста грама, нали?
Той кимна.
— Разрежете я на две. Сто грама опечете добре, другите сто нека бъдат сурови.
— Не мисля, че е възможно — смръщи чело онзи.
— При тези цени трябва да ми докарате и крава, ако поискам, и да извършите ритуално жертвоприношение на масата. Изпълнете поръчката ми.
Подадох му менюто и той го взе.
Все още намръщен, се обърна към Жан-Клод:
— А за вас, сър?
Жан-Клод се подсмихна.
— Днес няма да поръчвам.
— В такъв случай да ви предложа вино, сър?
Той не трепна.
— Не пия… вино.
Аз се закашлях и олях с кола цялата покривка. Сервитьорът само дето не се втурна да ми отдава първа помощ. Жан-Клод избухна в такъв смях, че чак му избиха сълзи. Не можех да определя със сигурност на тази светлина, но ми се стори, че те са леко червеникави. Вероятно по ленената салфетка останаха розови петънца, когато попи с нея сълзите. Сервитьорът се отдалечи бързешком, без да схване шегата. Загледана през масата в смеещия се вампир, се запитах дали съм разбрала шегата му, или съм била неин обект. Имаше нощи, когато не бях сигурна дори в посоката на въртене на земята.
Той ми подаде ръка през масата и аз я поех. Определено съм била обектът на шегата му.
8
Десертът беше чийзкейк с малиново сладко и шоколадова глазура. Тройна заплаха за всяка запланувана диета. Честно казано, предпочитах обикновен чийзкейк. Шоколадът и плодовете — с изключение на ягодите — просто развалят чистия вкус на крем сиренето. Но Жан-Клод ги харесваше. Освен това в този ресторант не предлагаха сладкиши без глазура. Вероятно не е достатъчно изискано.
Изядох всичко, обрах и последните капчици шоколад по чинията и я отместих. Преядох. Жан-Клод беше положил цялата си ръка върху покривката и отпуснал глава отгоре. Затворил очи, замрял, потопен в насладата. После премигна насреща ми, сякаш излизаше от транс, и каза, без да повдига глава:
— Оставила си недоядена малко бита сметана, ma petite.
— Преядох.
— Това е истинска бита сметана. Топи се на езика и се плъзга по небцето.
— Не мога повече — поклатих глава. — Ако хапна дори само още една хапчица, ще ми прилошее.
Той изпусна дълга страдалческа въздишка и се изправи на стола.
— Има вечери, когато ме хвърляш в отчаяние, ma petite.
— Най-смешното е, че понякога мисля същото за тебе — усмихнах се аз.
— Touche, ma petite, touche5 — поклони се леко той и кимна.
Погледна през рамото ми и се вцепени. Усмивката мигом изчезна, сякаш забърсана. Лицето му се превърна в непроницаема маска. Знаех, дори без да се обръщам, че зад гърба ми стои някой, от когото Жан-Клод се страхува.