Лари се усмихна, после лицето му се разкриви в гримаса.
— Трябваше да промуша с кол два трупа. Жертви на вампир, които не искаха да възкръснат като вампири.
— Да, спомням си, бяха оставили завещание. Напоследък почти цялата тази работа я вършиш ти.
Той се опита да кимне и застина рязко.
— Боли ме дори когато си наведа главата.
— Утре ще те боли повече.
— Аха, благодаря, шефе. Супер, че ми го каза.
Свих рамене.
— Ако те излъжа, няма да те боли по-малко.
— Някой казвал ли ти е, че имаш ужасен подход към болните?
— Много хора.
— Хм — едва чуто произнесе той. — Вярвам ти. Тъкмо бях приключил с телата и си събирах багажа, когато една жена вкара още едно. Бил вампир, но без съдебна заповед за ликвидиране.
Аз се намръщих.
— Но ти не би работил с тяло без документи, нали?
— Не, разбира се — смръщи чело в отговор той. — Няма ли заповед, казах, значи няма и убит вампир. Пробождането на вампир без заповед си е убийство. Не искам да ме пратят на съд само защото някой е сгафил с документите. Обясних им го съвсем ясно.
— На кои? — попитах аз и подкарах бавничко напред с колоната, по-близо до светофара.
— В моргата дойде още един служител. Двамата с жената излязоха да потърсят изгубените документи, а аз останах с вампира. Беше сутринта. Така или иначе, нямаше къде да ходи.
Лари се опита да отклони поглед, но болката не му позволяваше, затова продължи да ме гледа в очите, макар и гневно.
— Излязох да запаля цигара.
Погледнах го и едва успях да набия спирачки, когато потокът от коли пред мен спря. Предпазният колан на Лари се обтегна и той простена, а когато спря да се върти от болка на седалката си, каза:
— Направи го нарочно, нали?
— Не, но може би трябваше. Оставил си без наблюдение в моргата тяло на вампир, който вероятно е извършил толкова убийства, че заслужава съдебна заповед за екзекуция.
— Не беше само до цигарата, Анита. Онова тяло просто лежеше на количката. Не беше нито оковано във вериги, нито вързано с ремъци. Никъде нямаше и кръстове. Правил съм екзекуции. Вампирите са така омотани със сребърни вериги и кръстове, че едва им се вижда сърцето. А в случая нещо не беше както трябва. Исках да се видя с експерта от съдебна медицина. Тя, или някой друг, трябва да прегледа вампирите преди екзекуцията. Пък и тя също е пушачка, та си рекох, че докато го обсъждаме, можем да изпушим по една в кабинета й.
— И какво? — попитах аз.
— Нямаше я и аз се върнах в моргата. Когато влязох, заварих санитарката да се опитва да забие кол в гърдите на вампира.
За наш късмет в този момент бяхме спрели сред потока от коли. Ако бяхме в движение, със сигурност щях да се забия в някого. Погледнах го от упор.
— Оставил си без надзор и чантата с инструментите си.
Някак му се удаваше да изглежда едновременно сконфузен и разсърден.
— Сред инструментите, които аз ползвам, за разлика от теб, няма оръжие. Не допусках, че някой ще тършува вътре.
— Лари, много хора биха отмъкнали нещо, ей така, като сувенир.
Колите запълзяха напред и трябваше да гледам в пътя, а не Лари.
— Добре, добре, знам, че сгреших. Сграбчих жената през кръста и я откъснах от вампира. — Лари сведе очи, без да ме погледне. Беше стигнал до момента от цялата история, който го смущаваше или пък който смяташе, че няма да ми хареса. — Обърнах се с гръб към нея, за да огледам вампира, да проверя дали го е промушила.
— И тя те промуши в гръб — заключих аз.
Едва се влачехме, бяхме в капан между млекарницата „Дери Куин“ и „Кентъки Фрайд Чикън“ от едната страна и автоборса на „Инфинити“ с бензиностанция от другата. Гледката навън дълго не се промени.
— Именно. Сигурно си е помислила, че набързо е приключила с мен, защото ме заряза и пак се нахвърли на вампира. Аз я обезоръжих, но тя продължи да се мята и да се опитва да го докопа. Тогава влезе нейният помощник и двамата успяхме да я вържем. Просто беше обезумяла.
— А защо не извади пистолета си, Лари?
Пистолетът му сега беше в чантата с инструменти, тъй като кобурът за през рамо е неудобен при ранен гръб. Но обикновено ходеше въоръжен. Бях го водила на стрелбището, бях го вземала със себе си и на лов за вампири, докато не се убедих, че може да борави добре с оръжието.
— Ако го бях извадил, можеше да я застрелям.
— Тъкмо това имах предвид, Лари.
— Именно. Не исках да я застрелям.
— Но тя можеше да те убие, Лари.
— Знам.
Вкопчих се в кормилото така, че кокалчетата ми побеляха. Бавно изпуснах въздух и се помъчих да не се разкрещя.
— Явно не знаеш, иначе щеше да бъдеш по-предпазлив.
— Жив съм, тя също. По вампира няма дори драскотина. Всичко е наред.