- Дай ми от твоя дезодорант да се нафъскам...
- Ти си нагъл бе! - скочи от мястото си Мишената.
- Шефе... - обади се Радо и пристъпи напред. Беше го страх, че Донов може да посегне на арестувания.
- Няма да му направя тази услуга! - извика комисарят, защото разбра опасенията на партньора си, но въпреки това не седна отново на стола. - Давай, че ме е гнус от теб!
132
Милена Друмева вярваше в добрия си вкус. „Модерно изкуство“ не можеше още да конкурира големите частни галерии, но имаше свои, макар и не грандиозни, успехи. Това се дължеше на обстоятелството, че галерията се намираше в една пресечка до Народния театър, а в съседното кафе всекидневно се отбиваха личности от артистичния елит. Те мимиходом влизаха при нея да си побъбрят, а понякога дори запазваха творба, която купуваха след получаване на очакван хонорар.
Когато й се обади професор Димо Чолев с молба да помогне на един художник, тя се отнесе доста скептично към евентуалния талант на младия провинциалист. Недоверието й изчезна в момента, когато прекрачи прага на ателието на Евлоги Аладжов и видя небрежно подпрените по мебелите картини. Всяка творба имаше не само свеж колорит и добре обмислена композиция, но и странни, запомнящи се образи. Макар и млад, художникът вече бе преодолял етапа на подражанието и притежаваше свой, разпознаваем стил. Единственият недостатък на разгледаните от нея платна бе липсата на свързващ мотив, който да обедини в общо название една самостоятелна изложба. Затова при скромната реклама в медиите, която можеше да си позволи, и при откриването на изложбата бе нарекла проекта: „Търсеща душа“. Бе убедена, че Евлоги Аладжов е новото й откритие и го очаква бляскаво бъдеще.
За съжаление утре приключваше изложбата, а тя бе продала само три картини. Първата бе купена Асен Десподов, който бе приятел на художника. Другият купувач й беше непознат. Можеше да си признае, че бе загубила битката за налагането на нов творец.
Тя запази за себе си една много нежна композиция, която разкриваше душата на художника. Бе озаглавена „Мечти от детството 2“. Вероятно е имало и друго платно на същата тема, но Оги не го беше предложил за изложбата. Картината изразяваше носталгичния спомен за времето на неосъзнато щастие - на огромна поляна малко момиче бе разстлало носна кърпичка, а до него бе поставена седнала кукла. Зад момичето двама малчугани се биеха, а някъде зад тях се извиваше коларски път, който водеше към върха на близката планина. Можеше да заприлича на илюстрация към детска книга, но Оги бе преодолял тънката граница и творбата му напомняше повече за съновидение, отколкото за реалност. Детайлите в платното подчертаваха посланието на художника хвърчаща книжна лястовица, пумпал с криле, смеещи се балони, приличащи на бъбриви приятелки и само две уши на огромно куче.
По навик Милена Друмева си взе двойно кафе и вестник и с бавни стъпки тръгна към галерията. Докато отключваше, бе наобиколена от няколко души, между които разпозна Димитрина Полева, директор на известна столична галерия. Нима са чакали последния ден, за да видят изложбата?
Милена ги поздрави, изключи арамената система и го покани в Хладната зала. През следващите часове тя не беше на себе си - пристигнаха още колекционери, купуваха и дори се караха за дадено платно. До обяд бе приключила с продажбата на всички картини.
Бе уморена от суматохата около нея, но и удовлетворена. Не беше разчитала на такъв успех. Изумителна ситуация и то - в последния момент!
Седна на бюрото си и посегна към отдавна изстиналото кафе. Придърпа вестника и огромното заглавие на първа страница я зашемети - „Огнено разпятие. Самоубийството на млад художник потресе малък, провинциален град...“ Потърси името на художника, макар че вече се досещаше... Тълпата в нейната галерия не бе случайна.
Докривя й. Първата и единствена изложба на млад и обещаващ творец. Евлоги Аладжов трябваше да умре, за да накара ценителите поне да посетят изложбата му. Всеки колекционер си мисли: „Друг път ще купя, художникът е още млад, тепърва ще трупа опит, ще развива своя талант...“
А ако няма друг път?
133
- Следващият проект нарекох „Нестинарката“ - продължи подпалвачът. - Любимата му танцува в огъня, а Оги протяга ръце към нея, за да я спаси... Добре, че го дръпнах навреме назад... Драматичен завършек на една кратка любов!
- Как пренесохте жаравата?
- Сети се сам - обърна се престъпникът към Радо.
- Огънят е бил разгорян в каросерията на самосвал... започна младият полицай. - Винаги ще намерите кой да ви услужи с подобен камион... Да пренесете чъкъл на вилата, може и друг предлог да измислите... Измъквате от ателието Рая и Евлоги, товарите ги на самосвала, откарвате ги на определеното място, изсипвате на поляната жаравата... Лесна работа, нали? - завърши иронично той.