- Гого Хисарски ли?
Никола само кимна и художникът продължи:
- Нищо не помни от снощи.
- Смъртнопиян беше, затова...
Оги приседна на дивана.
- Утре трябва да съобщиш в полицията - категорично каза пожарникарят.
- Какво? - изненада се Оги.
- Как какво? - ядоса се Никола - За кражбата на картината.
- Тя не беше ценна - прошепна художникът и още повече присви рамене.
- Асен едва ли ще се съгласи.
- Просто направих опит да нарисувам огъня... Не се получи.
23
Еми Месиянска бе убедена, че е получила дар от огъня образът на гърчещия се в пламъци човек бе нетърсеното, но получено послание. Имаше усещането, че не стъпва на земята - тялото й е станало толкова ефирно, че се носи из стаята. Тя бе избраницата на огъня и нямаше да го разочарова. Трябваше да усъвършенства уменията си, да навлезе дълбоко в огнените недра, за да тълкува точно посланията от отвъдното. А сега трябваше да спаси един човек от пожар вече бе наясно, че събитието е предстоящо.
Еми излезе навън, облечена в шарено пончо на жълти, червени и зелени диагонали, които се събираха на раменете. Ярката дреха контрастираше на виолетовия здрач и привличаше погледите на минувачите. Това определено се отразяваше на самочувствието й, което летеше нагоре в синхрон с вятъра.
Днес успя да си уговори среща с професор Димо Чолев - най-успелият художник в града. Професорът определено й допадаше - по-възрастен от нея, с посивели коси, вързани отзад на опашка, висок и строен. Никога не би му отказала, но той май си падаше по гърчави подобия на жени.
Когато влезе в механа „Архитекта“, Димо Чолев бе преполовил чашата с ракия и шопската салата. Еми се намести на стола срещу него и едва тогава поздрави. Художникът не отвърна, но неволно изрече:
- Приличаш на огромно какаду...
- Не ми се струва, че е комплимент - намръщи се жената.
- Защото не е - отговори Чолев и отпи от чашата.
- Мислех, че разбираш от цветове...
- Именно затова ти го казвам.
- Това е мексиканско пончо - оригинал - не се отказа Еми, като премълча, че е купено от магазин за дрехи втора употреба.
- Ще си поръчаш ли нещо? - попита я професорът.
- Не сега - първо да открия отговора на един въпрос.
- Кажи!
- Кой живее в ателието? - и тя посочи с ръка към двуметровия зид по края на механата.
- Никой.
- Празна е къщата, така ли?
- Никой не живее - натърти професорът, - но трима колеги работят там. Кой от тях те интересува?
- Не знам призна си жената.
- Можеш да откриеш в ателието единствено Оги Аладжов.
- Ще ме запознаеш ли с него?
- Не ти подхожда.
- Откъде знаеш? - напери се Еми и изпъчи бюст напред.
- И не съм сводник.
- А аз не съм за продан - изправи се тя.
- Не си личи - промърмори професорът и втренчи поглед в чашата.
Еми излезе бясна от механата, стигна до дървената порта на ателието и задумка по нея. Ослуша се и отново повтори юмручния бой върху дървото.
Нима отново беше закъсняла? Ами ако огненият ад е тази нощ?
Тя извади от чантата си бележник, откъсна едно листче и надраска върху него: „Пази се от огън!“. Сложи три удивителни, но не се подписа.
Не знаеше какво още да направи, за да предотврати трагедията.
24
Оги не чу нито биенето на звънеца, нито шумно измъкващите се от стаята ученици. Стоеше на отворения прозорец, а погледът му се опитваше да открие линията на хоризонта. Зад тъмносивите панелки бавно изчезваше огненият пласт, изместван от едрите мазки на плътно индиго. Нюансите на виолетовия цвят се затлачваха от черен слой, който унищожаваше със замах разсеяните светлини на умиращото слънце.
- Залезът е носталгия... - тихо каза Акварелното момиче, което застана до него.
Оги я погледна за миг и допълни:
- По отминалия ден.
- Без надежда за утре.
- Защото мракът може да остане завинаги...
- Реквием за Слънцето - завърши момичето.
Замълчаха и наблюдаваха как нощта бързо поглъща слънцето.
Внезапно някой включи осветлението на класната стая и погреба магията на залеза. Двамата се извърнаха рязко назад. Чистачката - леля Дора, примъкна навътре найлонов чувал, в който изсипа кошчето с боклуци. После се обърна към учителя:
- Аладжов, да не забравиш, че шефката те вика!
Оги излезе от унеса си и тръгна бавно по стълбите надолу към директорския кабинет. Нямаше оправдание за отсъствията си от работа и не вярваше, че директорката ще го разбере. Та той искаше само да рисува! Училището му пречеше, но мизерната заплата бе единственият му източник на доходи. Не вярваше, че ще продаде дори и една картина въпреки ентусиазма на Милена Друмева - собственичката на галерия „Модерно изкуство“ в столицата.