Този образ бе ужасен, но пасваше на обърканата му душа. В центъра на огромното тъмносиво петно той видя разкекерен прозорец, озарен от живи пламъци, които се бореха да излязат в простора. Само женската фигура, която танцуваше между тях, бе преграда по пътя им към свободата. Жената се качи на перваза, изправи се и композицията бе изцяло завършена... Тя погледна към него, може би очакваше потвърждение, но той не й кимна. Май искаше нещо да му каже, но Оги съзнателно изтри думите, написани върху сивия фон. Не рисуваше комикси. А и нямаше нужда от думи... Образът бе достатъчно въздействащ...
Художникът неволно се усмихна, преди да тръгне по улицата. Неусетно ускори крачки, дори подтичваше. Искаше да „запечата“ образа в съзнанието си, преди да го пренесе върху платното.
29
- Синът не изглежда твърде нещастен или изненадан - отбеляза Радо.
- При тази диагноза... - поклати глава Мишената,-въпрос на време с опелото.
- Защо старецът е избрал точно такава смърт? И на такова място?
- Може да е нямал избор...
- Ако го е направил за сина си, какви са ползите за наследника?
- Утре ще провериш - нареди комисарят. - Нотариални актове, банкови извлечения...
- Знам.
- Сега ти не бързаш - отбеляза Мишената.
Двамата стояха на стълбите пред дирекцията.
- Да пийнем по едно? - предложи младият полицай.
- Къде е най-близко?
- При „Архитекта“ - отговори бързо Радо. - Казват, че има нов собственик и...
- Предварително го беше намислил - прекъсна го комисарят.
- Позна.
Тръгнаха по стълбите, когато дежурният полицай се провикна:
- Пожар и пострадал човек в училището до нас!
В този момент чуха сирената на пожарния автомобил, който зави по улицата зад полицията. Двамата тръгнаха натам.
- Не е за нас този случай - промърмори Радо.
- Много си жаден - засмя се Мишената.
- Пожарникарите да се оправят сами.
- Както го направиха на „Боаза“ ли? - начумери се Донов.
- Да не искаш да кажеш... - не довърши младият мъж и поклати глава в знак на отрицание.
- Длъжни сме да проверим!
Докато вървяха, покрай тях мина линейка с включена сирена. Ускориха крачка, но когато влязоха в задния двор на училището, тълпата им попречи да обхванат ситуацията. Ледената струя от пожарникарския автомобил бе насочена към прозорец на втория етаж, но пламъци вече не се виждаха. Санитарите качиха на носилка едно тяло и потеглиха.
Мишената разблъска зяпачите и нареди на униформените да заградят с лента по-широк периметър, като изблъскат страничните хора извън металната врата на училището. Към него се приближи Никола Угаров.
- Казвай направо!
- Пожар в директорския кабинет - бързо отговори пожарникарят, защото познаваше добре припряността на комисаря. - Директорката, Камелия Аврамова, е скочила от прозореца.
- Доброволно?
- Тя ще ти каже.
- Жива ли е?
- Засега - отвърна Никола Угаров. - Но е потрошена отвсякъде...
- Има ли свидетели?
- Няколко деца.
- Да ги чуем! - каза Мишената и посочи с ръка към Радо, който тръгна да търси децата.
Мишената мина от другата страна на сградата, където се намираше парадният вход на училището. След малко Радо доведе при него три изплашени момчета. Комисарят спокойно ги попита:
- Какво видяхте?
Тримата виновно наведоха глави.
- Не се притеснявайте, говорете... подкани ги и Радо.
- Пожарът не видяхме... - започна едно от децата.
- Но чухме директорката да вика: „Помощ! Помощ!“ - продължи второ дете.
- И после тя падна пред нас - разтрепера се първото дете.
- Страшно беше - едва сега се обади третото момче.
- А имаше ли хора наоколо? - попита ги комисарят.
- Не.
- Някой да е минал през двора? - продължи и Радо.
- Господин Аладжов мина - сети се едно от момчетата. - Учителят ни по рисуваме.
- Кога точно мина?
- Малко преди директорката да падне - продължи то.
- Той чу ли директорката да вика за помощ?
Момчетата само повдигнаха рамене. Но едно от тях несигурно изрече:
- Той гледаше към училището и после побягна.
30
Никола Угаров нахлу в ателието с бутилка двулитрова бира.
- Да пием! - припряно каза той и едва тогава се огледа, но без да пристъпва прага.
Оги рисуваше, като беше завъртят платното така, че да не се вижда от другите. Един старец и неговата позната, която отскоро искаше всички да я наричат Еми, бяха седнали на дивана. Пред тях бе поставен столът, отрупан с бутилки и пластмасови чаши. Плътен цигарен дим се блъскаше в ниския таван на ателието.