Никола Угаров задържа вратата отворена, за да излезе поне малко от отровния дим и попита:
- Какво става тук? Панаирът отдавна свърши.
- Наздраве! - подаде му чаша Гого Хисарски. - Изтърва Асен. Замина си преди малко.
- Ти си... - досети се пожарникарят, когато загледа стареца. Пое предлаганата чаша, помириса я, но не отпи.
- Аз съм Гого Хисарски - представи се той на Никола и протегната ръка.
Никола Угаров остави чашата, но не пое ръката на скитника. Отвори бутилката с бира и пи направо от нея.
- Какво празнувате? попита ги той.
Никой не му отговори.
- Да не би да сте чули новината за Камелия Аврамова? - подхвърли пожарникарят.
- Какво? - оживи се Еми Месиянска, извади от чантата си диктофона и го включи. - Какво е станало с нея?
- Ако ми направиш място, ще ти кажа - изрече Никола и седна на дивана, плътно допрян до мощното бедро на жената.
Той отпи отново от бутилката и едва тогава се огледа за чаша. Еми услужливо поднесе пластмасовата чаша, докато пожарникарят си налее от бирата. Само Оги пиеше от своята керамична чаша.
- Да не си е намерила майстора, а? - злорадо попита журналистката.
- Е, нали ти беше приятелка? - изненада се Никола Угаров.
- В минало време - присви устни жената.
- Ти откъде се взе тук? сети се едва сега пожарникарят.
- Дойдох при Оги - отвърна тя и погледна закачливо художника.
Той изобщо не им обръщаше внимание.
- Не знаех, че се познавате - отбеляза Никола.
- Кажи за Камелия! Еми постави дланта си върху коляното на пожарникаря.
- Някой подпалил кабинета й и тя скочила през прозореца - лаконично съобщи новината пожарникарят.
- Дай подробности! - възбудено изрече жената.
- Да не си градската клюкарка?
- Аз съм журналистка - изпъчи бюст напред Еми.
- Че откога? изненада се пожарникарят. - Доскоро бършеше сополите на първолаците.
- От три години - с леден тон му отвърна жената. Откакто Камелия ме принуди да напусна.
- Не си разделихте някой мъж ли?
- Ха! Тя не ми е конкуренция - изкриви устни жената.
- Аз ще тръгвам - надигна се Гого Хисарски, но никой не му обърна внимание и той тихичко се измъкна навън.
В настъпилата тишина след излизането на стареца Оги каза:
- Днес ме уволни.
- Защото не я изчука! - побесня Никола и дори стана от мястото си. - Казах ти, че това иска!
- Едва ли - поклати глава художникът. - А после я видях да гори...
- Кога я видя? - попита бързо пожарникарят.
- Когато се връщах от училище... След като ме уволни.
- Къде я видя? - тихо изрече Никола и дори се приближи до приятеля си.
- Тук Оги посочи с пръст главата си.
- Предизвикал си събитието! - възбудено изписка Еми. Неочаквано Оги обърна платното към тях и те се стреснаха.
- Ще я нарека „Вътрешен огън“, става ли? - попита ги той.
- „Танцуващата с пламъци“ - обади се жената.
31
Върви в мрака без посока. Небето и земята са се слели в черна, лепкава каша. Не може да различи дори силуетите на къщите, плътно прилепнали към нощния фон. Трудно поема дъх, краката му са отмалели, сякаш е пробягал километри, очите му са замъглени, но няма сили да вдигне ръцете си до тях, за да премахне мъглата пред зениците си. Неведома сила го подбутва напред и не му позволява да се изгуби в тъмнилото.
Знае, че огънят е наблизо, но все още не може да определи точното му място. И затова върви, но някак насила - като за необходима, но нежелана среща. Тази нощ не иска да влиза в огъня, страхува се от пламъците и образите, които може да види в тях. Но продължава да върви. С всяка крачка се чувства все по-възбуден и това го изненадва, защото не отива на уговорена любовна среща, а само да зърне пламъците.
- Внезапно огромен оранжев правоъгълник се появява отляво, но не го заслепява и не го очарова. До голяма степен изглежда познат, дори странно близък. Застива в очакване под него, но светлината не излиза от правоъгълната рамка.
- Не е огън, а светещ прозорец - единственият в мрака. Разочарован, извръща поглед от светлината и едва тогава съзира фигурата, приседнала в нощната тъма. Не трябва да е тук, не трябва...
32
Гого Хисарски се събуди, защото бирата напъваше да излезе от тялото му. Надигна се и се огледа - още не можеше да свикне с новия си дом. Бе забравил прозореца отворен и сега потрепери от хладината на нощта. Силен вятър искаше да натика в стаята есенните листа, който бе събрал по пътя си, но те се прилепяха по решетките на прозореца, изчакваха утихването му за миг, за да паднат отново на земята. Небето беше погребало луната и звездите.