Позавъртяха се и из кухнята, но нищо не привлече вниманието на двамата полицаи. Бяха на вратата, когато Мишената изведнъж се сети:
- С какви дрехи ще погребеш баща си?
- А, той отдавна си беше приготвил всичко... - отвърна Иван Тодорин. - Ето тук са нещата...
- Той отвори гардероба и извади оттам памучна покривка, внимателно завързана от четирите й краища. Вътре имаше черен костюм, бяла риза, вратовръзка, чорапи и бельо. От бохчата изпадна лист от тетрадка. Мишената ловко го грабна, прочете го и го подаде на партньора си.
- Това е доказателство - каза комисарят.
- Може ли и аз... - плахо попита Иван Тодорин и протегна ръка към младия полицай.
Радо погледна шефа си, който само кимна с глава, и показа предсмъртната бележка на Тодор Тодорин на сина му.
- Нищо не разбирам - погледна ги учудено мъжът. - А вие?
Не му отговориха.
36
Никола Угаров се отчая - нямаше никакъв шанс да изрита тази дебелогъзка от леглото си. Сам си е виновен, щом снощи мислеше с оная си работа... Добре, че родителите му живееха на вилата. Заряза жената и излезе на улицата.
Навън ръмеше, но не беше студено. Отляво се носеше миризмата на дим и Никола рязко се обърна в тази посока.. Една съседка бе поставила огромна тава върху огнището и до него достигна ароматът на дюлево сладко. Контролиран огън, помисли си пожарникарят и замалко да изрече гласно: „Вече съм професионално деформиран“. Навсякъде му се привиждаха пожари, дори когато някой палеше цигарата си. А как огънят се отразява върху чувствителната психика на приятеля му, дори не му се мислеше...
Когато отвори вратата на ателието, Оги само се размърда.
- Ставай! - извика Никола и дръпна завивката. - Оги, ставай вече!
Художникът отново се размърда, но не отвори очи. Никола го хвана за раменете и го разтърси. Оги отвори очи и прошепна:
- Спи ми се.
- И на,мен ми се спи - ядно изрече пожарникарят, огледа се, грабна бутилката с вода и изля малко от нея върху главата на приятеля си.
Оги се надигна, разтърка очи и попита:
- Колко е часът?
- Бързаш ли за някъде? - повиши глас Никола. - От вчера си безработен. Не помниш ли?
- Помня - изправи се Оги. - Но сега трябва да рисувам... Снощи сънувах „Семейната тайна“...
- Каква е тя?
- Нищо не разбираш...
Оги стана, олюлявайки се, и излезе на двора. Дълго плиска лицето си, за да може студената вода да заличи пораженията от съня върху съзнанието му. Никола се бе подпрял на вратата и мълчаливо наблюдаваше действията на приятеля си.
- Има ли кафе? - попита художникът.
- Сега ще ти направя - смили се над него пожарникарят и влезе вътре.
След малко Оги го последва, седна на дивана, запали цигара, но бързо я угаси.
- Скапан съм - прошепна той. - Главата ми е пълна с пясък... Скърца и ми пречи да мисля...
- Много дивя снощи, затова - подхвърли Никола.
- Какво съм направил? - вяло попита той и се огледа.
- Нищо ли не помниш?
Художникът само поклати глава. Никола отля в чашата кафе, подаде я на Оги и каза:
- Да вървим тогава!
- Чакай да се съвзема - примоли се Оги.
- Вземи кафето и да вървим! - Пожарникарят хвана за рамото Оги и го изправи.
Излязоха навън, като Оги се спираше по пътя и отпиваше по глътка кафе. Никола се изнерви и каза:
- По-бързо!
Приятелят му го погледна недоумяващо, допи кафето и остави керамичната чаша до чешмата. Никола вече бе отворил дворната порта и дори подбутна Оги, за да излезе но-бързо на улицата.
- Ще дойдеш на себе си само след стотина крачки -промърмори пожарникарят.
- Нещо е станало у нас - разтрепери се неочаквано Оги. - С мама ли?
- Леля Мария е в болница - изведнъж каза Никола.
Оги едва сега се събуди, рязко се извъртя и тръгна по улицата в противоположната посока.
- Къде? - настигна го приятелят му и дори го хвана под рамото.
- В болницата...
- Не - категорично го отряза Никола. - Първо искам да видиш друго... - и повлачи художника към родния му дом.
Когато се изправиха пред къщата, Оги дълго мълча и наблюдава последиците от пожара - обгорелите рамки на прозореца, опасани с полицейски ленти, опушената в нюансите на сивото мазилка, зейналата тъмнина от вътрешността. Огънят бе наръфал дома му и като преситено куче се бе оттеглил.
Вдигна глава нагоре и му се стори, че редиците от млечнокафяви керемиди се разтеглиха настрани в плах опит за усмивка. Не им отговори. Погледът му се сведе надолу към пейката, където черен парцал бе нагърчен от огъня. Той се приближи и позна в черното петно остатъците от някогашния костюм на баща си. Но нали го беше дал на Гого Хисарски?