- Мама на пейката ли беше? - без да се обръща, попита Оги.
- Да.
- На кого не му харесва „Семейната тайна“? - прошепна художникът и продължи да наблюдава образа пред него.
Не, това не е неговата композиция, а някаква зловеща пародия за любовта между родителите му. Черната бездна отвътре символизира края на огненото щастие. Любовта изчезва, щом огънят излезе извън контрол. Домът се сгърчва от мрачна болка, когато единият си отиде... Остава само мирисът на дим, за да подклажда болката с тъмносивите си тонове...
А може би някой иска да го върне в реалността - майка му е самотна в този свят, а от баща му е останал само този тлеещ, черен костюм. Прекалено графично, безкрайно тъжно и безнадеждно...
- И ти беше тук - прекъсна мислите му Никола, като внимателно проследи изражението на приятеля си.
- Не помня - мъчително изрече Оги.
- Тогава стягай куфара си за затвора!
- Защо? - недоумяващо го погледна художникът.
37
Еми Месиянска се протегна и закачи с ръка нощната лампа, която падна с трясък на земята. Тя се надигна от леглото и ахна, а после сложи ръка на устата си, за да не закрещи от ужас.
Нямаше съмнение - някой я беше отвлякъл. Огледа се - щорите на прозорците бяха спуснати и в стаята бе мрачно като в готическо подземие. И щом е гола, явно похитителят я обладал. Разгледа китките на ръцете си - нямаше белези от връзване, но мускулите на краката я боляха, сякаш я налазва есенен грип.
Еми стана рязко, изчака да отмине световъртежа и на пода съзря разхвърляни дрехите си. Бързо се облече, намери чантата си върху стола, извади телефона, но се поколеба дали да звънне на сто и дванадесет. Щом похитителят е оставил нещата й, значи няма намерение да я задържи насила тук. Защо? Не му ли е допаднала? Първо да избяга, а после ще мисли защо е зарязана насред... леглото.
Тя се приближи на пръсти до вратата, ослуша се и едва тогава отвори. Подаде леко глава и видя отсреща входната врата. Този път се спусна на бегом, дръпна с все сила дръжката, която остана в ръцете й. Обърна се рязко назад, но не видя преследвач. Хвърли бравата и хукна надолу по стълбите.
Излезе на улицата и се извърна назад, за да запомни къщата, ако се наложи да свидетелства. Храмът отсреща й подейства успокояващо и Еми реши да запали свещичка за своето избавление. В притвора я пресрещна Гого Хисарски, който отстъпи крачка назад, когато я видя. После се изкикоти и каза:
- Сега ли излизаш от пещерата?
Еми неволно позаглади с ръка косите си, но не отговори на противния старец. Остави стотинки, грабна свещичката и тръгна към иконостаса. Прекръсти се пред иконата на Богородица с младенеца и едва тогава запали свещта. Пламъчето тръгна колебливо нагоре, но все пак удържа на течението, което ставаше в храма. Тя се вгледа в пламъка, но той бе безмълвен.
Зад гърба й Гого Хисарски прошепна:
- Тази нощ горя домът на Оги.
- Какво? - извърна се назад жената. - А Оги?
- Сигурно го гони махмурлукът!
Еми хукна към изхода и на бегом стигна до ателието. Влетя с цялата си мощ вътре, огледа се, но нямаше следи от скорошен пожар. Оги също беше изчезнал. Ще го чака, когато и да дойде. Чувстваше се виновна пред него. Бе получила послание от отвъдното, а не успя да предотврати трагедията. Снощи не можа да сподели с Оги страховете си, защото Гого Хисарски и Никола Угаров й попречиха. Ако беше разказала пред тях за предупреждението на огъня, можеха да й се присмеят. Тогава художникът нямаше да й повярва и щеше да загине от мъченическа смърт. Важното е, че и без нейното предупреждение е оцелял. Но защо? Вероятно земната му мисия не е приключила и отвъдните сили са оттеглили решението си да го вземат при себе си.
Седна на дивана и се загледа в платното на статива. Не мислеше за себе си, че е толкова злопаметна, но наистина не можеше да прости на Камелия Аврамова. Усети се, че със задоволство наблюдава образа на гърчещата се сред пламъците слаба и някак издължена фигура. Сякаш наблюдаваше дългата сянка на директорката върху мозайката на училищния коридор. Едва не се изсмя на глас - само секунди деляха бившата й приятелка от скока в нищото.
По навик Еми направи няколко снимки с телефона си -можеше да ги увеличи и понякога да си припомня нещастния образ на тази кучка. Наистина Камелия си получи заслуженото!