- А телефонните разговори? - сети се шефът му.
- Само между бащата и сина.
- Никой друг не го е търсил? - изненада се Мишената.
- Не.
- Тогава как старецът се е свързал с убиеца си?
- За нас е убиец, за Тодорин - благодетел...
- Евтаназията все още не е легализирана... промърмори отново Донов.
- Ами ако все пак е доктор? - подхвърли колегата му.
- Тогава ще го боцне вкъщи, и то - с изписания легално морфин. Даже нямаше да се разбере! А не да го пали на баира за сеир на целия град! - ядосано завърши комисарят.
- Прав си, шефе.
- Трябва да разпиташ съседите - нареди Мишената. - Дали не са видяли съмнителни хора да влизат и излизат? Нови познати, писма, брошури, листовки...
- Реклама за доброволна смърт? - погледна го недоверчиво Радо.
- Всякакви луди се разхождат около нас...
В този момент прозвъня вътрешният телефон. Този път Мишената вдигна, изслуша съобщението и каза на партньора си:
- Нейно Величество Камелия Първа е готова да ни приеме на аудиенция.
53
Оги се промъкна незабелязано покрай белите престилки и влезе в стаята. Мария Аладжова седеше в леглото и разказваше нещо на жената от съседното легло. Когато го видя, се усмихна и протегна към него ръце. Синът я целуна по челото и попита:
- Как си днес?
- Както и вчера - засмя се майка му. - Нищо ми няма... Не знам защо ме държат още...
- Вземи - едва сега Оги се сети за хризантемата, която откъсна от двора на една съседка на път за болницата.
- Откъснал си я от храста до входната ни врата..
Той само кимна, за да не я разочарова.
- Познавам си аз градинката - усмихна се възрастната жена и остави цветето върху болничното шкафче. - По думите на Мила разбрах, че не си й казал нито за пожара, нито за болницата.
- Съжалявам, забравих... - притесни се Оги.
Мила бе неговата сестра. Още от студентските си години живееше в столицата, имаше щастлив брак и две прекрасни деца. Тя звънеше всеки ден по телефона на майка си.
- По-добре - зарадва се възрастната жена. - Не е необходимо да я безпокоим.
Тя проследи погледа на Оги, който втренчено наблюдаваше металната чиния, в която имаше поизсъхнало краищниче от сутрешната й закуска.
- Имаш ли какво да ядеш? - попита го разтревожено майка му.
- Да.
- Никола и Асен наглеждат ли те?
- Голям мъж съм вече... усмихна се Оги.
- Знам, знам - махна с ръка Мария Аладжова, замълча за момент, а после продължи: - Когато направим ремонта...
- Никола каза, че ще вика майстори - сети се той.
- Друго исках да ти кажа... Тя сложи ръката си върху коляното на сина си. Ще ми дадеш ли онази картина да я закача в спалнята?
- Коя?
- Дето сме аз и татко ти... - тихо произнесе възрастната жена.
- Тя изчезна - изрече Оги и наведе надолу глава.
- Откраднаха я, така ли?
- Не знам - отговори той, без да погледне майка си.
- Случило ли се е нещо? - разтревожи се възрастната жена.
- Не, нищо - отвърна той и се опита да я погледне. После бързо каза: - Не се тревожи, пак ще ви нарисувам...
- Онзи скитник я е откраднал - категорично заяви Мария Аладжова.
- Кой?
- Дето го настаниха в попската къща - намръщи се майката. - Продал е картината и е изпил парите.
- Той каза, че не краде...
- На скитник да нямаш вяра! Ако е толкова читав, щеше да си седи вкъщи, а не да миткосва по улиците - ядосано каза възрастната жена.
- Добър човек е... - Оги се опита да защити Гого Хисарски.
- Теб всеки може да те излъже, сине... - докосна го с ръка майка му.
- Не съм наивник - обидено изрече Оги.
- Не си, но душата ти вижда само красотата... А грозното също е около теб.
- Не му обръщам внимание.
- Пази се, синко... - стисна ръката му Мария Аладжова, а после се сети: - Не си ли на работа?
- Още не - изрече Оги, защото не искаше да лъже.
- Върви, да не закъснееш!
Оги отново целуна майка си, излезе от отделението и тръгна по стълбите надолу. Премина три стъпала и не можа да продължи, защото пътят бе задръстен. Отдръпна се надясно, но не можа да мине и оттам. Върна се отново наляво и чу боботещ глас:
- Ако ще танцуваме, гледай ме в очите, де!
Художникът погледна напред и видя Грамаданкото, както Гого Хисарски нарече едрия полицай. Опита се да го заобиколи, но полицаят не мръдна.
- Успя да ни изпревариш, а! - повиши тон Грамаданкото. - Заплаши ли я, или направо я уби?
- Вие сте... прошепна Оги, но не довърши.
- И аз мисля същото за теб! - боцна го с пръст в гърдите полицаят и едва тогава се отмести.
54
Камелия Аврамова напомняше на кукла, попаднала в ръцете на невръстен садист. Гипсираните й крайници заемаха различна позиция спрямо леглото и оставяха усещането, че разкривената фигура е застинала на стоп кадър, докато пада от небето. Бледото й лице почти се сливаше с общата белота на обстановката.