Евлоги потръпна от сутрешния хлад, погледна отново към свитото тяло на скитника, поколеба се, но не заключи вратата. С бързи стъпки прекоси двора, като внимателно отвори скърцащата дворна врата.
Не се обърна назад. Ако го беше направил, щеше да види как Гого Хисарски бавно се приплъзва към вратата на ателието.
8
Излезе от съня с отворени очи и първото, което видя, бяха златните листа на крушата, които се опираха върху стъклата на прозореца. Някога щеше да ги нарисува - рамка на притворен прозорец, безкрайни нюанси на кадмиева жълта, английска червена, дори кармин и цинобър, които напират да влязат в стаята, а по стъклото - неясно отражение на прегърбена жена. Под прозореца ще има загатнатите очертания на старинна ракла, върху която някой е забравил пожълтяла фотография на младо момиче, подпряна на износени балетни пантофи. Ще я нарече „Носталгия“, „Спомен“ или просто - „Есен“. Не, няма да я нарисува - композицията е шаблонна, посланието е твърде директно, не предоставя на зрителя възможност за размисъл. Виждал е подобни платна и никога не са го впечатлявали, колкото и да е добър рисунъкът или колоритът на творбата.
Евлоги се надигна и по тишината усети, че е сам в къщата. Погледна часовника - бе спал само четири часа, а се чувстваше готов за работа. Винаги така ставаше, когато бе обзет от нова творба.
След половин час тръгна към ателието, което му бяха отпуснали от общината срещу минимален наем в реставрирана възрожденска къща. Бе на петдесет метра по диагонал от дома му. Неговото ателие се намираше между две други помещения, но Евлоги рядко виждаше колегите си. Стаята му бе около десет квадрата, отгоре бе с дървен, но нисък таван, а по дължината на двете противоположни стени бяха разположени по три малки прозореца с метални решетки. Въпреки това дневната светлина в ателието бе оскъдна, тъй като около къщата имаше два стари ореха, които хвърляха плътна сянка дори над керемидения покрив. Най-много му харесваше чардакът - по-просторен от стаите, обрамчен с висок парапет. През лятото предпочиташе да рисува навън, а вечер канеше гостите си там. При по-особени случаи преспиваше в ателието, като разпъваше стар диван.
Дворът бе заобиколен от двуметров зид, който скриваше от уличните минувачи прихлупената къща. От едната страна зад зида се намираше механа във възрожденски стил, а от дpyгата - частен дом, чиято сива стена винаги го дразнеше. Всяко лято планираше да нарисува пъстър графит върху нея, но така и не му оставаше време за тази идея.
Евлоги отвори дървената порта откъм улицата, а отвътре се чу силен глас:
- Хайде, пладне стана, а ти още не работиш!
Той се стресна, защото наистина беше забравил за снощния си гост. А Гого Хисарски дори не се изправи, за да види кой е влязъл в двора. Старецът беше само по посивели, мокри бермуди, увити около хилавите му крака. Наведен над чешмата в двора, той усилено разтъркваше с ръце сапунена пяна по косите си. Върху голия люляков храст бяха проснати расото и един вълнен пуловер.
- Защо мълчиш? - погледна го през сапуненката скитникът.
- Мислех, че си заминал... несигурно изрече Оги.
- Гониш ме, така ли? - изненада се Гого, поклати глава, а после пусна силно струята, за да отмие сапунената пяна.
- Няма да пътуваш днес, така ли? - отговори с въпрос художникът.
- Трябва да се поспретна, преди да продължа - смутолеви скитникът, извади стара риза от раницата и набързо се подсуши. Просна и ризата върху храста, за да съхне. Приседна на стъпалата на чардака и бодро каза: - Изчакай да изсъхна и няма да ти преча!
- Не ми пречиш... - неуверено отвърна Оги.
- Наистина ли? - зарадва се Гого Хисарски. Стана от стъпалото, направи няколко странни движения, за да се стопли, и продължи: - Виж какъв хубав ден е днес! Слънце, тихо, дори чувам птички наоколо... Красота и спокойствие!
Евлоги не изслуша докрай думите на скитника. Обърна се и тръгна към дома си.
Когато се върна отново, Гого Хисарски не беше на двора. Но храстът все още бе окичен с неговите дрехи. Евлоги го намери в ателието, завит с конопеното зебло, което използваше за картините. Старецът погледна виновно Оги и промълви:
- Не сгрява есенното слънце...
- Знам- отвърна тихо художникът и постави пред възрастния мъж две найлонови торби, в които бе натъпкал намерени на тавана дрехи от покойния си баща. - За теб са... - посочи той с ръка към торбите.
- Аз не съм просяк - гордо изрече Гого Хисарски.
- Не си - съгласи се Оги. Но когато човек е на път, един кат дрехи са малко...