- Късно е вече - отказа Мишената. - Имаш нова, красива чаша... - иронично изрече той.
- Знам, че е грозна - смутолеви художникът. - Но е стабилна... Когато рисувам, често събарям чашата...
- А понякога не потапяте ли четката в нея? - обади се Радо.
- Откъде знаете?
Радо само повдигна рамене.
- Случва се - продължи Оги. - Но аз внимавам...
- А защо не внимава, когато отвори прозорчето на Еми?
- Не разбирам...
- Отпечатъците на цялата ти ръка са върху прозореца от банята на...
- Откъде разбрахте? - изненада се художникът.
- Сравнихме ги с отпечатъците, които взехме от счупената чаша - обясни младият полицай.
- Значи наистина съм бил там? - Оги въздъхна дълбоко. - Мислех, че Еми си фантазира...
- Изобщо ли не помниш? - попита го Мишената.
- Не - мъчително изрече Оги. - Но Гого Хисарски каза, че не съм излизал от ателието...
- Той откъде знае?
- Наблюдавал е няколко нощи подред кой влиза и излиза от ателието - някак припряно изговори Оги.
- Тогава как си се озовал покрай дома на Еми? - повиши тон комисарят.
- Еми каза, че съм...
- Нощен космонавт - подсети го Мишената.
- Онейронавт - поправи го партньорът му.
- Все тая... - подметна шефът му.
- Тогава сънувах гола жена, а после водата пламна... - призна си художникът.
- Нарисувахте ли такава картина? - първи реагира Радо.
- Не, не, разбира се - поклати глава Оги.
- Защо? - попита Донов.
Художникът вдигна поглед към комисаря и умолително изрече:
- Няма да кажете на Еми, нали?
- Какво по-точно? - приведе се към него Мишената в очакване да чуе съкровената тайна на художника.
- Мразя дебели жени! - прошепна Оги. - Как да я нарисувам?
- Тук съм съгласен с теб кимна комисарят.
- Кои пожари не сте нарисувал? - сети се отново младият полицай.
- Еми, банката и пожарът снощи... Въпреки че сега образът ми допадна... Художникът притвори очи. - Приличаше на класическия тип творба на тема: „Носенето на кръста“...
- Какъв пожар снощи? - скочи Мишената. - Какъв кръст?
- Гого Хисарски да ви каже - погледна ги отчаяно Оги. После посочи ъгъла зад вратата. - Ей този кръст е оттам....
- Ти ни кажи! - изрева над него комисарят.
- Кой ще повярва на един луд?
98
Силата го блъсва в гърба, Оги полита напред, не успява да запази равновесие и пада в нищото. Не му се става, въпреки че лепкавият мрак продължава да пълзи към устните му. Иска да изкрещи, но устата му е вече запечатана от гъста каша. Опитва се да я изтрие с ръката си, а мракът залепва върху дланта му.
Оги се надига на лакти и на слабото осветление съзира черни мазки по ръката си. Бе кръв, която се стича от носа му. Извива главата си назад, за да спре тъмния поток... Звездите го залюляват на люлка, а лунният кръг се клати наляво и надясно, сякаш иска нещо да му каже. Майка му върти главата си така, когато не знае дали да му се скара, или да го гушне.
Когато кръвта се скрива, Оги става от земята и се оглежда - ниски, схлупени къщи, дървени бараки и смрад. Не познава мястото и не знае как е попаднал тук. Но вече е наясно какво да очаква...
Не, този път подпалвачът не е познал. Няма да гледа новия пожар, не иска да го гледа... Оги тръгва с бавни стъпки по улицата, когато зад гърба си чува ужасяващ писък. Запушва с ръце ушите си и продължава да върви. Няма да се обърне, няма... Писъкът се повтаря още по-силно, от всички посоки хукват хора, задминават го и крещят. Оги не издържа и поглежда назад - огнено кълбо излита от покрива на една къща и осветява наоколо. А той се превръща в комар, привлечен от светлината, която ще го унищожи. Тръгва бавно към към огъня.
Тълпата крещи, движи се около него и му напомня за ритуален танц преди жертвоприношение. Не чува пожарните сирени, не вижда хаотично паркираните автомобили, заслушан единствено в пукота на огъня, който се слива с тътена, идващ от тълпата. Огнен празник с жертвоприношение, огнен...
Мисълта му спира, когато вижда Никола да излиза от огнената сфера. Приятелят му бяга към тълпата, а пламъците го преследват с неизтощима страст. Мощни водни струи спират огнения им бяг и тогава Оги съзира, че в ръцете си Никола носи отпуснатото тяло на момиче. Прилича на бяло облаче, приютено между силните ръце на пожарникаря. Оги изкрещява, но гласът му е заглушен от вика на тълпата, в която изчезват Никола и детето.
Композицията е една, единствена, уникална, неповторима... Няма да нарисува втората част от диптиха, няма да има диптих... Струва му се, че последното изречение го изкрещя, а може мозъкът му да кънти от безкрайния шум наоколо. В диптиха има история, а той се интересува само от моментния образ, уловен и пренесен върху платното. Трябва да си ходи, но не знае откъде да мине. Тълпата го люшка ту - напред, ту назад, ту наляво, ту - надясно... Трудно диша, а образите започват да се сливат в пъстра панаирджийска въртележка.