- Влязох първи...
- Не се и съмнявам... - измърмори полицаят. - Кое е странното, нетипичното в пожара?
- Имай търпение! - спокойно каза пожарникарят. - В коридора видях жена на земята... Не можех да й помогна... Колегите я извадиха, но вече не беше жива.
- Нова жертва? - разсъни се напълно Донов.
- За съжаление... Задушила се е от дима, не е изгоряла. Била е баба на детето...
- А детето?
- Тук е странният момент - продължи Никола. - Детето спеше спокойно в стаята откъм улицата - и той посочи с ръка натам. - Изскочих с него през прозореца, излязох на улицата и го подадох на колегите...
- Не разбрах кое е странното... - промърмори Мишената.
- В стаята, където намерих момичето, нямаше дори дим.
- Огънят не е стигнал дотам... - предположи полицаят.
- Но димът?
- Ти си знаеш...
- Последната картина на Оги бе същата - каза пожарникарят. Аз излизам от пламтяща къща с дете, а отзад се гърчи бабичка...
- Жива илюстрация... Но с труп.
- Оги беше тук - прошепна толкова тихо Никола, че комисарят едва го чу.
- Какво правеше?
- Гледаше пожара, но не беше на себе си.
- Къде е сега? - озърна се Мишената.
- Изчезна.
101
- В почивка съм - излъга таксметровият шофьор.
В ранното утро бе единствената кола на таксиметрова стоянка, а му се искаше да отскочи до близката закусвалня. Въпреки това Радо се настани на седалката. Таксиджията бе на средна възраст, висок и слаб. Бе издърпал седалката си назад, за може да побере дългите си крака.
- Не ме ли чу? - обърна се към него шофьорът. - Свърши смяната ми.
- Искам информация - спокойно изрече полицаят и показа удостоверението си.
- Така кажи! - потри дланите си шофьорът. - Аз съм Илия Терзиев - представи се той. - На една журналистка казах, че ние знаем всички клюки в този град. - Сега потупа с ръка по волана.
- Предполагам - отговори Радо. - Тази нощ сте возили клиент от циганската махала до Голямата църква.
- Грешка - поправи го Илия Терзиев, - Наистина взех идиота от гетото, но го изтърсих на кръстовището до автогарата.
- Защо?
- Както каже клиентът... - погледна го шофьорът. - Където иска, там спирам...
- А защо е идиот? - попита Радо.
- Бълнуваше нещо... Врели-некипели...
- Пиян ли беше?
- Май не... - замисли се шофьорът. - Не ми замириса на джибри.
- А какво си говореше?
- Глупости някакви... - Илия отново потупа по волана. - Абе - откачалка!
- Спомнете си по-точно - настоя полицаят.
- Да не е престъпник? - Шофьорът се извъртя отново към полицая. - Ако знаех...
- Не е престъпник - несигурно отговори Радо. - Спомнете си точните думи на човека.
- Виждал само огън около себе си - започна Илия Терзиев. - Как няма да вижда, като го взех от пожара!
- Миришеше ли на дим? - сети се Радо. - На бензин, на дизел...
- Не, но...
- Какво?
- Малко мърляв ми се видя, сякаш е спал на улицата - сети се Илия Терзиев. - Някой му беше разбил носа...
- Течеше ли кръв от носа му?
- И да го пусна да изцапа тапицерията? - изгледа го възмутено шофьорът. - Засъхнала беше кръвта.
- А очите му видяхте ли?
- Гледаше надолу и си бърбореше... Луд е отвсякъде! Това ще е! - натисна върху клаксона шофьорът. - Жалко за момчето! Съвсем млад е още...
- Да се върнем на думите на клиента - отново настоя Радо, но сега разбираше защо търпението на шефа му отдавна е изчезнало.
- Сетих се още нещо - развълнува се Илия. - Някаква бабичка била смъртта... Мен, ако питаш, всичките дъртофелници ми напомнят за оня свят...
- Кажете за бабичката - прекъсна го Радо.
- Тя била смъртта, а някой не го разбрал и изгорил старицата... Аз нищо не разбирам поклати глава таксиджията. - А ти?
- Все някога ще стане ясно неопределено отговори полицаят. - Друго?
- Накрая само повтаряше, че няма да нарисува нещо... Ха! Художник е бил! - сети се шофьорът. - Те всичките са превъртели, нали?
- Не познавам всички художници- с едва прикрито нетърпение изрече Радо.
- Имаше даже един, дето си отрязал ухото... - сети се Илия Терзиев. - Представяш ли си?
- Какво точно не е искал да нарисува? - повиши тон Радо.
- По-спокойно - вдигна ръце към него таксиджията. Замисли се и каза: - Не помня, но било грозно... Мразел черната боя.
102
Вонята бе нетърпима, но топлият дъжд след нея бе странно освежаващ. Оги отвори очи и от уплах се дръпна назад. Звярът го последва и отново го лизна по носа. Отново смрад изпълни ноздрите на художника и той тихичко прошепна:
- Не си миеш зъбите, приятел.
Кучето се отдръпна, сякаш обидено от забележката, но после замаха радостно с опашка. Оги претърси джобовете си, но бяха празни.