- Тук си прав поклати глава скитникът. - Ще ги погледна... Но само докато моите дрипи изсъхнат! - бързо завърши той.
Евлоги Аладжов излезе навън, докато старецът се преоблече.
9
Усети напрежението в тялото си още със събуждането. Не. Ще издържи до обяд. Когато видя огромното тяло на мъжа си, отново усети погнуса. Затова набързо се оправи и тръгна към училище.
Настроението на Камелия Аврамова бе в синхрон с времето - гранитни облаци затискаха града и му пречеха да се събуди. Хладен вятър се увиваше около клоните на дърветата и вихрушка в златно застилаше улиците. Всеки момент можеше да завали, а тя си забрави чадъра вкъщи.
Когато наближи училището, Камелия сдъвка няколко фъстъка, които да прикрият миризмата на снощния алкохол. Наведе глава, докато изкачваше стълбите пред парадния вход - сигурен знак за подчинените й, че не иска да й се натрапват. Влезе при портиера и без да го погледне, заяви:
- Уволнен си.
- Как така? - удиви се бай Коста и дори се надигна от мястото си.
- Снощи забрави да заключиш външната врата.
- Не съм, госпожа - възпротиви се възрастният мъж. Заключих и тогава си тръгнах.
- Кой тогава е отключил? Кой се разхожда из коридорите? - повиши тон директорката.
Една чистачка надникна в помещението, но бързо затвори вратата.
- Сигурен съм, че заключих - промълви портиерът.
- От утре не искам да те виждам тук.
- Само шест месеца ми остават до пенсия - примоли се бай Коста. - Недей така, госпожа!
- Това не е мой проблем.
- Кучка! - просъска портиерът.
Направи се, че не го е чула. Изкачи стълбите до втория етаж, където се намираше дирекцията. Още от вратата нареди на секретарката:
- Много кафе!
- Да, госпожо - изправи се бързо младото момиче.
- И никой да не ме безпокои, докато не ти наредя!
- Госпожо... - плахо започна момичето. - Хранилището по химия е разбито тази нощ...
Камелия Аврамова рязко се обърна към секретарката.
- Какво е изчезнало?
- Някакви химикали...
- Обадихте ли се в полицията?
- Чакахме ви.
- Добре - кимна доволно тя и продължи: - В голямото междучасие да дойдат при мен колегите по химия.
Директорката влезе в кабинета си, съблече шлифера и се погледна в огледалото. Косата й бе разчорлена, а под изрусените кичури се подаваха прорасналите корени на кестенявата й коса. Торбичките под очите си и грубата по рождение кожа не успяваше да заличи напълно с фон дьо тен. Сложи си червило, за да прикрие бледите си устни, но ръката й трепна и линията върху горната устна се изкриви. Изми се набързо и отново положи червилото.
Камелия седна в стола си, постави чантата си на земята и извади водката. Отвори бюрото и изтръпна - вътре бе поставена близначка на бутилката, която стискаше в ръка.
Кой бе разбрал тайната й?
10
- Приличаш на мъжа от „Готическата тайна“- изненада се Оги. - Само дългите ти коси не пасват.
Гого Хисарски бе облечен в черен костюм и светла риза, закопчана догоре. Белите му коси бяха сресани назад и вързани на опашка.
- Никакви тайни не пазя аз- промърмори Гого Хисарски, поглади с ръка костюма и разтревожено попита: Да нямам вид на убиец?
- Не. Това е картина от един американец поясни художникът. - Грант Ууд. Определят творбата като загадъчна, а персонажите странни.
- Странен съм, така ли?
- Не. Просто си различен от снощи - отвърна Оги, взе платното и го постави върху статива.
Гого Хисарски заобиколи младия мъж и отново застана пред него.
- Не ти ли приличам на погребален агент?
- Има нещо... - произнесе Оги след краткия поглед към скитника.
- Дали някоя вдовица няма да се завърти около мен?
- Не знам.
- Защо? - изправи рамене старецът. - Не ме гледай, че съм хилав! Има още сила в мен...
- Щом казваш...- повдигна рамене художникът и продължи да изстисква боя от тубичките върху палитрата..
- Не се измъквай! - застана отново пред него старецът. - Защо да не ме хареса някоя вдовица?
- Никой няма добри спомени, свързани с погребален агент... Дори и да не е вдовица...
- Колко много думи каза! И то - наведнъж! - изненада се Гого. Повъртя се из стаята и продължи: - Зависи от вдовицата... Ако е убила мъжа си за богатството му...
- А ти имаш ли богатство?
- Тя нали има пари - напери се старецът. - А и аз не съм беден.
- Със спомени...
- Не е малко... сведе надолу глава скитникът.
- Не е - съгласи се бързо Оги.
Едва сега Гого Хисарски погледна към платното, поставено върху статива.
- Къде я беше скрил? - попита изненадано той.