- До степен да пали пожари, за да ги рисува? - подхвърли комисарят.
- Мишена, с очите си да го видя, няма да повярвам! - учудено го изгледа професорът. - На Оги не му трябват стимуланти, за да рисува... Огънят е в него, разбираш ли?
- Тук вече съм съгласен с теб - ухили се Мишената. - Кажи за огъня, който гори у Евлоги Аладжов!
- Талантливият човек в провинцията е като див огън - буен и нетраен... - започна Димо Чолев. - Ако не го подклаждаш, ще загасне. Първо ще изтлее, а после ще изчезне напълно... А след огъня остава черен дим и сива пепел... Цветът изчезва, светът става безличен, скучен... Преставаш да го забелязваш, защото вече не е интересен. И вместо да хванеш четката, посягаш към чашката... - Професорът наистина се пресегна към бутилката и отпи. После продължи: - В най-добрия случай може да предлагаш гобленчета на битака вместо изкуство...
- При теб не се е получило.
- Имах късмет - искрено отговори художникът. - Но погледни колегите... Рисуват пейзажи, продават ги евтино...
- А как може да се подклажда огънят? - попита с нетърпение комисарят.
- Много просто... Купи на художника една картина и той ще се зарадва... Ще повярва в себе си и ще нарисува още десет. Няма да бъдат шедьоври, но една от тях ще се получи... Купи му я и той ще нарисува нови...
- Ясно - прекъсна го Мишената. - Това за огъня... Споделял ли си го с други хора?
- Постоянно натърти художникът. - Всичките местни управници съм обиколил... Нямали пари!
- Стоп! - спря го полицаят.
- Търси другаде престъпника... - продължи Чолев.
- Мислиш, че подозирам Евлоги Аладжов за някакво престъпление? - почти невинно попита Мишената.
- Ами! - отрече шеговито професорът. - Явно отскоро си колекционер.
- Отдавна съм... Само че колекционирам...
- Евлоги Аладжов няма да попадне в твоята колекция - прекъсна го професорът.
- А ако вече е там?
- На грешен път си, Мишена...
105
- Съжалявам, съжалявам... - шепнеше Рая и го прегръщаше силно. - Не трябваше да мия чашата...
Беше й разказал всичко и се чувстваше странно спокоен.
- Не си виновна - успокояваше я Оги. - Но аз трябва да разбера какво става с мен...
- Ще разберем - успокои го тя. - В полицията сигурно имат някакви следи.
- Но те водят към мен - отчаяно я погледна Оги.
- Не ми се видяха глупави двамата полицаи. Особено Големия мъж...
- Какво? - изуми се художникът. - Аз се страхувах, че ще те арестува. Ти се държа с него като, като...
- Хулиганка - помогна му Рая.
- Но защо?
- Напук! - каза тя. - Да разбере, че не страхуваме от него.
- Само невинните не се...
- Ти си невинен! - твърдо каза Рая.
- Ако оптимизмът е заразен...
- Затова съм тук.
- Аз пък мислех... - прегърна я той и я бутна върху дивана.
- И това, разбира се - прошепна тя и го целуна. - Но не сега - отдръпна се тя от него.
Стана, отиде до празния статив, огледа потъмнелите цветове върху палитрата и убедено каза:
- Оги, някой много те мрази.
- Не вярвам - Художникът поклати глава. - Не помня някому да съм сторил зло... Преди пожарите... - Той бързо се поправи.
- Може някой художник да ти завижда - предположи Рая, взе една четка, потопи я в терпентина и размаза два съседни тона върху палитрата.
- Защо? - изненада се мъжът. - Аз съм никой.
- Все още...
- Рядко виждам колегите си... Само професорът се отбива понякога при мен. Скоро и той не е идвал...
- Димо Чолев ли?
- Не си го и помисляй! - вдигна поглед към нея. - Той е свестен човек, постигнал е много...
- А ако вижда в теб сериозна конкуренция? - обърна се към него Рая.
- В неопределено бъдеще време - усмихна се Оги. После продължи със сериозен тон: - Понякога дори оценявам съветите му...
- Понякога?
- Имаме различно виждане за света... Неговите образи са по-светли, по-оптимистични...
- Спомням си - набръчка нослето си момичето.
- Сега ще ти кажа една тайна - прошепна Оги и я погледна с очакване.
- Гроб съм - обеща Рая, защото веднага разбра приятеля си.
- Професорът ми помогна за изложбата в София, той се обади на Милена Друмева.
- Коя е тя? - ревниво го погледна момичето.
- Притежава галерия „Модерно изкуство“ в София. Тя се съгласи да направи първата ми самостоятелна изложба. Иначе е толкова е трудно да те открият...
Рая отново започна да се разхожда из ателието с кръстосани ръце пред гърдите си.
- Какво? - погледна я недоумяващо Оги.
- Ако в кафето е имало някакъв опиат, той още е в теб. - Тя гласно изказа мислите, които я тревожеха.
- Не вярвам - поклати глава художникът.